— Факс, я ми отговори на следното. Вие, ханддарейците, имате дарба, за която хората от всички светове са мечтали. Имате я. Можете да предричате бъдещето. И все пак живеете като всички нас — изглежда това няма значение…
— Защо да има значение, Генри?
— Ето например съперничеството между Кархида и Оргорейн, разпрата за Синотската долина. Доколкото разбирам, Кархида е загубила много престиж през последните седмици. Та защо крал Аргавен да не се допита до своите Гадатели, да запита как да постъпи, или кой член на киоремията да избере за министър-председател, или нещо от тоя род?
— Трудно се задават такива въпроси.
— Не виждам защо да е трудно. Може просто да запита: Кой ще ми служи най-добре като министър-председател? — и толкова.
— Разбира се. Но той не знаее какво значи да му служи най-добре. Това може да означава, че или избраникът ще предаде долината на Оргорейн, или ще отиде в изгнание, или ще убие краля; може да значи много неща, които не би очаквал или не би приел.
— Ще трябва да формулира въпроса си много точно.
— Да. Тогава, разбираш ли, ще има много въпроси. Дори кралят трябва да плати за това.
— Много ли ще му искате?
— Извънредно много — отговори Факс спокойно. — Както знаеш, Питащият плаща според възможностите си. Крале действително са идвали при Гадателите, но не твърде често…
— Ами ако някой от Гадателите сам е властен човек?
— Обитателите на Крепостта нямат нито знание, нито ранг. Мен например биха могли да ме пратят в киоремията в Ерхенранг; само че ако отида, ще си възвърна званието и сянката, ала с гадаенето ми ще бъде свършено. Ако имам някакъв въпрос, докато служа в киоремията, ще отида в крепостта Оргни, ще платя каквото е нужно и ще получа отговор. Но ние в Хандцара не се нуждаем от отговори. Трудно можем да ги избегнем, но се стараем.
— Факс, струва ми се, че не разбирам.
— Е, ние идваме тук, в крепостите, главно за да се научим какви въпроси да не задаваме.
— Но нали сте Отговарящите!
— Все още не мога да проумея, Генри, защо усъвършенствувахме и практикуваме гадаенето?
— Не може да бъде…
— За да показваме, че е абсолютно безполезно да знаеш отговора на неуместен въпрос.
Доста размишлявах, докато крачехме един до друг по дъжда, под тъмните клони на Отерхордската гора. Под бялата качулка лицето на Факс беше уморено и спокойно, светлината му — угаснала. И все пак той ми вдъхваше известно благоговение. Когато ме погледнеше с ясните си, добри, искрени очи, сякаш ме гледаше през очите на една традиция от тринайсет хиляди години: начин на мислене и начин на живот, толкова стари, толкова затвърдени, толкова неразделни и нерушими, че придават на човека невъзмутимостта, тежестта, завършеността на диво животно, голямо странно създание, което те гледа право в лицето от своето вечно настояще…
— Неизвестното — говореше тихият глас на Факс в гората, — непредреченото, недоказаното, на това се основава животът. Невежеството е основа на мисълта. Недоказването е основа на действието. Ако се докаже, че няма бог, няма да има и религия. Нито Хандцара, нито Йомеш, нито богове на огнището, нищо. Но дори и да се докаже, че има бог, пак няма да има религия… Кажи ми, Генри, какво е известно? Какво е сигурно, предугадимо, неизбежно — единственото сигурно нещо, което да знаеш за бъдещето си и за моето бъдеще?
— Че ще умрем.
— Да. Всъщност това е единственият въпрос, на който може да се отговори, Генри, и вече знаем отговора… Единственото нещо, което прави живота възможен, е вечната, нетърпима несигурност: да не знаеш какво те очаква.
6. ЕДИНИЯТ ПЪТ ЗА ОРГОРЕЙН
Събуди ме готвачът, който в къщи винаги ставаше много рано; аз спя дълбоко и той трябваше да ме раздруса и да ми каже на ухото: „Събудете се, събудете се, велможе Естравен, дошъл е куриер от кралския дворец!“ Най-после го разбрах и объркан от съня и от важността на случая, станах бързо и отидох до вратата на стаята си, където чакаше куриерът, и така започнах, съвсем гол и глупав като новородено дете, своето изгнание.
Четейки документа, който куриерът ми даде, аз си казвах мислено, че бях очаквал това, макар и не толкова скоро. Но като видях как този човек закова проклетия документ на вратата на къщата, което не бях очаквал, почувствувах като че забива гвоздеите в очите ми и обръщайки му гръб, стоях смутен и съкрушен, смазан от болка.
Това съвпадаше с някогашните ми предчувствия, разбирах какво трябва да направя и когато гонговете удариха девет часа, напуснах двореца. Нищо не ме задържаше повече. Взех каквото успях. Колкото до имущество и парични влогове, не можех да се възползвам от тях, без да застраша хората, с които имах работа, а колкото по-добри приятели ми бяха те, толкова по-голяма опасност ги застрашаваше. Писах на стария си кемърин Аш как да продаде някои ценни неща за издръжка на синовете ни, но го предупредих да не се опитва да ми праща пари, защото Тайб ще държи границата под наблюдение. Не можех да подпиша писмото. Да се обадя някому по телефона значеше да го пратя в затвора, и побързах да се махна, преди някой приятел от глупост да е дошъл да ме види и като награда за своето приятелство да загуби и парите, и свободата си.