Прекарах лятото повече като Изследовател, отколкото като Подвижен: обикалях страната Кархида от град на град, от Владение на Владение, наблюдавах и слушах — неща, които Подвижен не може да върши отначало, докато е все още чудо и чудовище и трябва непрекъснато да се излага на показ и да бъде готов да играе. На домакините си в тия селски Огнища и селища казвах кой съм; повечето бяха подочули нещичко за мен от радиото и имаха смътна представа какво съм. Те бяха любопитни, едни повече, други по-малко. Малцина се плашеха от мен или проявяваха ксенофобско отвращение. В Кархида враг е нашественикът, а не чужденецът. Чужденецът, който идва неизвестен, е гост. Враг е съседът ти.
Месец Кус прекарах на източния бряг, в малко родово огнище, наричано Горинхеринг, къща-крепост-ферма, построена на един хълм над вечните мъгли на Ходоминския океан. Там живееха около петстотин души. Преди четири хиляди години бих намерил предците им обитаващи същото място, същия вид къщи. За тия четири хилядолетия е била изнамерена електрическата машина, започнали са да си служат с радиоапарати, с моторни станове, моторни коли, селскостопански машини и всичко друго и постепенно навлезли в Машинната ера, без индустриална революция, без каквата и да било революция. Зима не е успяла да постигне за тридесет века дори това, което Земята постигнала някога за три десетилетия. Нито пък Зима е заплатила с това, с което е заплатила Земята.
Зима е враждебен свят; наказанието за грешките е сигурно и бързо: смърт от студ или смърт от глад. Никакво снизхождение, никаква прошка. Човек може да разчита на късмета си, но обществото не може; а културното развитие, подобно на произволната мутация, е способно да направи положението още по-несигурно. Затова са се придвижвали много бавно. За всеки момент от историята им един повърхностен наблюдател би казал, че целият технологически напредък и развой е спрял. А никога не е спирал. Сравнете потока и ледника. И двата достигат целта си.
Разговарях много със старите хора в Горинхеринг, а също и с децата. За пръв път имах възможност да наблюдавам по-отблизо гетенейските деца, защото в Ерхенранг всички те са в частни или държавни Огнища и Училища. Една четвърт до една трета от възрастното население на градовете е заето през цялото време с отхранването и възпитаването на децата. Тук родът се грижи за своите потомци; никой не отговаря за тях и същевременно всеки отговаря. Те са дива пасмина, тичат по тия скрити в мъгла хълмове и пясъчни брегове. Когато успеех да задържа някое достатъчно време, за да му поговоря, намирах, че са свенливи, горди и безкрайно доверчиви.
Родителският инстинкт на Гетен е толкова разновиден, колкото и навсякъде другаде. Не може да се правят обобщения. Никога не видях кархидеец да удари дете. Видях един да се кара на дете. Нежността им към децата ми се стори дълбока, вълнуваща и почти изцяло лишена от чувство за притежание. Единствено може би по тази липса на собственическо чувство, тя се различава от така наричания от нас „майчински“ инстинкт. Предполагам, че едва ли има разлика между майчински и бащински инстинкт; родителският инстинкт, желанието да закриляш, да помагаш не е особеност, свързана с пола…
В началото на Хакана чухме в Горинхеринг от заглушавания от атмосферни смущения Дворцов бюлетин съобщението, че крал Аргавен очаквал наследник. Не син от кемърин, каквито той имаше вече седем, а наследник по плът, крал-син. Кралят беше в положение.
Това ми се видя смешно, същото мислеха и членовете на родовете в Горинхеринг, но по различни причини. Те казваха, че кралят е твърде стар, за да ражда деца, и подхвърляха неприлични шеги по въпроса. Старците по цели дни дърдореха за това. Присмиваха се на краля, ала иначе не проявяваха особен интерес към него. „Владенията са Кархида“ — бе заявил Естравен, и като много неща, които бе казвал, колкото повече научавах, толкова пъти си спомнях тия думи. Тази мнима държава, обединена от векове, представляваше смешение от несвързани помежду си княжества, градове, села, „псевдо-феодални племенни икономически единици“, разпръсната и разнородна маса от енергични, способни, свадливи индивиди, над която властта бе разпростряла своята несигурна и хлабава мрежа. Нищо, мислех си, не би било в състояние да обедини някога Кархида като нация. Дори широкото разпространяване на бързи съобщителни средства, което почти неизбежно поражда национализъм, не е постигнало това. Вселенският съюз нямаше да допадне на тия хора като обществена единица, мобилизуема общност: по-скоро той би трябвало да говори на тяхното силно, макар и неразвито чувство на човечност, на човешко единство. Тази мисъл много ме развълнува. Разбира се, грешах; но все пак бях научил за гетенейците нещо, което на края се оказа полезно.