Ако не се наложи да прекарам цяла година в Стара Кархида, ще трябва да се върна в Западните планини, преди да се затворят Каргавските проходи. Дори тук, на брега, през последния летен месец на два пъти падна слаб сняг. Доста неохотно поех отново на запад и стигнах Ерхенранг в началото на Гор, първия месец на есента. Сега Аргавен се бе затворил в летния дворец при Уаревър и беше назначил Пемер Хардж рем ир Тайб за регент по време на уединението си. Тайб вече използуваше най-рационално своя мандат. Два часа след пристигането си започнах да разбирам колко грешах в преценката за Кархида — тя беше вече остаряла — и да се чувствувам неудобно, може би несигурно, в Ерхенранг.
Аргавен беше луд; неговата зловеща непоследователност помрачаваше настроението в столицата му; той използуваше страха. Всички хубави неща на царуването му се дължаха на неговите министри и на киоремията. Но не бе причинил и много злини. Неговата борба със собствените му кошмари не бе навредила на кралството. Братовчед му Тайб беше друг човек, защото в лудостта му имаше логика. Тайб знаеше кога да действува и как да действува. Само не знаеше кога да се спре.
Тайб говореше много по радиото. Естравен, докато беше на власт, никога не бе вършил това, а и то не е в характера на кархидейците: обикновено управлението им не е публична работа, то е прикрито и косвено. Тайб обаче ораторствуваше. Като чувах гласа му по етера, отново виждах зъбатата усмивка и лицето, покрито с мрежица от тънки бръчки. Речите му бяха дълги и шумни: хвалебствия за Кархида, ругатни за Оргорейн, хули по адрес на „нелоялните партии“, разсъждения за „неприкосновеността на границите на кралството“, лекции по история, етика и икономика — все във високопарен, лицемерен, емоционален тон, пронизан от кресливи нападки и славословия. Той говореше много за патриотична гордост и любов към отечеството, ала малко за шифгретор, лична гордост или престиж. Дали Кархида бе загубила толкова много престиж в спора за Синотската долина, та тази тема не биваше да се зачеква? Не; защото често говореше за Синотската долина. Заключих, че той умишлено избягва да споменава за шифгретор, понеже желае да възбуди емоции по по-стихиен, по-необуздаем характер. Искаше да разпали нещо, което представляваше върхът, сублимацията на цялата система на шифгретора. Искаше да уплаши и да разгневи слушателите си. Темите му съвсем не бяха гордостта и любовта, макар че постоянно си служеше с тези думи; за него те означаваха само възхвала и омраза. Говореше много и за Истината, защото, както казваше, „прониквал под лустрото на цивилизацията“.
Това е вечна, въздесъща, благовидна метафора — за лустрото (или боята, или плиофилма, или нещо друго), под което се крие по-възвишената действителност. То може да прикрива цяла дузина заблуди едновременно. Една от най-опасните е заключението, че цивилизацията, понеже е изкуствена, е неестествена, че тя е антипод на първобитността… Разбира се, лустро няма, процесът е процес на растеж, а първобитността и цивилизацията са степени на едно и също нещо. Ако цивилизацията има антипод, това е войната. От тия двете може да имате или едното, или другото. Не идвете едновременно. Докато слушах отегчителните, ожесточени речи на Тайб, ми се струваше, че той се стремеше със сплашване и убеждение да принуди народа си да промени избора, който бе направил преди началото на своята история, избора между тези антиподи.
Може би времето бе назряло. Колкото и бавен да беше техният материален и технологически напредък, колкото и малко да ценяха „прогреса“ сам по себе си, на края, през последните пет, десет или петнайсет века, те бяха поизпреварили природата. Вече не зависеха напълно от своя жесток климат; лоша реколта не би уморила от глад цяла област, нито зима би изолирала всеки град. Върху тази основа на материална стабилност Оргорейн бе постепенно изградил обединена и все по-действена централизирана държава. Сега Кархида трябваше да се стегне и да стори същото; а това можеше да стане не като се разпалва нейната гордост или засилва търговията й, или се подобряват нейните пътища, ферми, учебни заведения и тъй нататък; нищо подобно; всичко това е цивилизация, лустро, и Тайб го отхвърляше с презрение. Той се стремеше към нещо по-сигурно: сигурния, бърз и траен начин за превръщане на един народ в нация — войната. Идеите му в това отношение не можеха да бъдат много точни, но пък бяха много солидни. Единственият друг начин да мобилизираш хората бързо и всецяло е с някаква нова религия; такава нямаше под ръка; тъй че тази работа ще стане с война.