Пратих на регента писъмце, в което му цитирах въпроса, който бях задал на Гадателите от Отерхорд, и отговора, който бях получил. Тайб не отговори. Тогава отидох в орготейското посолство и поисках разрешение да вляза в Оргорейн.
В канцелариите на Неподвижните от Вселенския съюз на Хейн работят по-малко хора, отколкото в посолството на една малка страна в друга, и всички те си служеха с километрични ленти и записи. Бяха бавни, старателни; липсваха безцеремонната арогантност и внезапното хитруване, характерни за кархидейската бюрокрация. Чаках, докато попълвах формулярите си.
Чакането стана твърде неудобно. Броят на гвардейците и градските полицаи по улиците на Ерхенранг като че ли от ден на ден все повече се умножаваше; те бяха въоръжени и дори си въвеждаха известна униформа. Настроението на града беше мрачно, макар че търговията вървеше добре, благоденствието — всеобщо, а времето — хубаво. Никой не искаше да има много вземане-даване с мене. Моята „хазайка“ вече не показваше на хората стаята ми, а по-скоро се оплакваше, че я безпокоели „личности от двореца“, и се отнасяше към мен повече като към политически подозрителен, отколкото като към почитана атракция. Тайб държа реч за някакъв набег в Синотската долина: „Храбрите кархидейски фермери, истински патриоти“, преминали границата южно от Сасинот, нападнали едно орготейско село, изгорили го, убили деветима селяни и после, влачейки телата им, ги нахвърлили в река Ей, „в такъв гроб — каза регентът, — какъвто ще намерят всички врагове на нашата държава!“ Чух това предаване в столовата на моя остров. Някои изглеждаха навъсени, докато слушаха, други — равнодушни, трети — доволни, но във всички тези изражения имаше един общ елемент — лек тик или лицев спазъм, незабелязвани дотогава, неспокоен поглед.
Същата вечер в стаята ми дойде някакъв човек, първият ми посетител, откакто се бях върнал в Ерхенранг. Той беше слаб, с гладка кожа, стеснително държане и златната верижка на Гадател, един от Безбрачните.
— Аз съм приятел на човек, който се е сприятелил с вас — каза той с резкостта на свенливите, — дойдох да ви помоля за една услуга от негово име.
— Имате пред вид Факс?…
— Не. Естравен.
Благосклонното ми изражение трябва да се е променило. Настъпи кратка пауза, след която непознатият рече:
— Естравен, предателят. Сигурно го помните?
Гняв бе заменил свенливостта и той се канеше да си играе на шифгретор с мен. Ако се хванех на играта, трябваше да каже нещо в смисъл: „Не съм сигурен; разкажете ми нещо за него.“ Ала не исках да се хвана, пък и вече бях свикнал на избухливия кархидейски темперамент. Посрещнах гнева му неодобрително и отвърнах:
— Разбира се, че го помня.
— Но не с приятелски чувства. — Тъмните му, полегати очи бяха искрени и проницателни.
— Хм, по-скоро с благодарност и огорчение. Той ли ви прати при мен?
— Не.
Почаках да ми обясни. Той каза:
— Простете ми. Бях много дързък; приемам последиците от моята дързост.
Спрях високомерния дребен човечец, когато той тръгна към вратата.
— Моля, не зная нито кой сте, нито какво желаете. Не ви отказах, просто не се съгласих. Трябва да ми признаете правото да бъда разумно предпазлив. Естравен бе осъден на изгнание, загдето подкрепяше мисията ми тук…
— Смятате ли, че сте му задължен за това?
— Да, в известен смисъл. Обаче мисията, с която съм натоварен, стои над всякакви лични задължения и вярности.
— В такъв случай — каза непознатият с пламенна увереност — тя е неморална мисия.
Това ме спря. Той говореше като адвокат от Вселенекия съюз и аз нямах какво да му възразя.
— Не съм на такова мнение — отговорих най-после — недостатъците са в посланика, не в посланието. Но моля, кажете ми какво искате от мен.
— Имам известни парични суми, наеми и дългове, които успях да събера от разбитото състояние на моя приятел. Като чух, че се готвите да заминавате за Оргорейн, реших да ви помоля да му занесете парите, ако го намерите. Както знаете, това би било наказуемо престъпление. А и може да се окаже безполезно. Възможно е той да е или в Мишнори, или в някоя от ужасните им ферми, или мъртъв. Нямам начин да разбера. Нямам приятели нито в Оргорейн, нито тук, които бих се осмелил да запитам за това. Смятах, че вие стоите над политиката, свободен сте да идвате и да си отивате. Не съобразих, че и вие си имате, разбира се, своя политика. Извинявам се за глупостта си.
— Добре, ще взема парите да му ги предам. Но ако е умрял или не мога да го намеря, на кого да ги върна?