Той затегна едно въженце и го завърза, преди да отговори:
— Мислех дали е благоразумно да се опитаме да поискаме помощ от вашия свят, щом моят се оказва неотзивчив. В Туруф има радиофар.
— Каква е мощта му?
— Не много голяма. Най-близкият мощен предавател е в Кухумей, на около четиристотин мили южно оттук.
— Кухумей е голям град, нали?
— Четвърт милион жители.
— Ако успеем някак да използваме радиопредавателя, после ще трябва да се крием най-малко осем дни, тъй като Сарфът ще бъде вдигнат в тревога… Не е много удобно.
Той кимна в знак на съгласие.
Аз измъкнах от палатката последната торба с кадиково семе, наместих я между другия багаж на шейната и казах:
— Ако бях повикал кораба оная нощ в Мишнори — нощта, когато ти ме помоли… нощта, когато ме арестуваха… Но ансибълът ми беше у Обсъл; предполагам, че е още у него.
— Може ли да си послужи с него?
— Не. Дори случайно, като го бърника. Настройката на координатите е извънредно сложна. Но да можех да го използвам аз!
— Ако знаех този ден, че играта е вече свършена — каза той и се усмихна. Не му беше присъщо да съжалява.
— Мисля, че знаехте. Но аз не ви вярвах.
Когато шейната бе натоварена, Естравен настоя до края на деня да не вършим нищо, а да събираме сили. Легна в палатката и се залови да пише в един малък бележник с дребния си нервен, отвесно-курсивен кархидейски почерк описанието, представляващо предишната глава. Той не бе имал възможност да поддържа дневника си през последния месец и това го ядосваше; проявяваше много грижи за тоя дневник. Писането му беше, мисля, едновременно и задължение, и връзка с неговото семейство, огнището Естър. Но аз научих това по-късно; тогава не знаех какво пише, просто седях и мажех ските си с вакса или не правех нищо. Подсвирквах си някаква танцова мелодия и се спрях по средата. Ние имахме само една палатка и за да можем да живеем заедно в нея, без да се дразним взаимно, явно се изискваше известна сдържаност, благоприличие… Естравен наистина вдигна глава, когато засвирих, но без раздразнение. Изгледа ме по-скоро замечтано и каза:
— Да знаех за кораба ви миналата година… Защо са ви пратили в нашия свят сам?
— Първият Пратеник в друг свят винаги идва сам. Един чуждоземец е куриоз, двама са нашествие.
— Животът на Първия пратеник не се цени.
— Напротив; за Вселенския съюз животът на всеки е ценен. Следователно по-добре е да бъде поставен в опасност животът на един, отколкото на двама или на двайсет. Освен това, знаете, необходими са много средства и време да се превозват хора на големи разстояния. Във всеки случай аз сам пожелах да ми възложат тази работа.
— В опасност — слава — произнесе той, очевидно някаква поговорка, защото добави тихо: — Когато стигнем Кархида, ние ще бъдем покрити със слава…
Докато говореше, чувствувах увереност, че наистина ще стигнем Кархида през осемстотин мили планини, проломи, пукнатини, вулкани, ледници, заледени пространства, замръзнали мочурища или замръзнали заливи, всичко това пусто, безприютно и безжизнено, сред бурите в разгара на зимата, в разгара на една Ледена епоха. Той седеше и водеше записките си със същата упорита, търпелива старателност, която бях наблюдавал у един луд крал на скеля, който замазваше ключов камък на арка с хоросан, и казваше: „Когато стигнем Кархида…“
Неговото „когато“ не беше просто неопределена надежда. Той възнамеряваше да стигне Кархида до четвъртия ден от четвъртия месец на зимата, Архад Анер. Ние трябваше да потеглим на следващия ден, тринайсетия ден на първия месец, Торменбод Терн. Запасите ни, доколкото можеше да изчисли, щяха да ни стигнат най-много за три гетенейски месеца, 78 дни; тъй че седемдесет дни щяхме да изминаваме по дванайсет мили на ден и щяхме да бъдем в Кархида на Архад Анер. Всичко беше решено. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да се наспим добре.
Тръгнахме на разсъмване, с ракети, при слаб снеговалеж, без вятър. Снежната покривка по възвишенията беше беса — мека, още неслегнала се, каквато земните скиори, мисля, наричат „рохкав“ сняг. Шейната бе тежко натоварена; Естравен изчисли товара, който трябваше да мъкнем, на повече от 300 фунта. Трудно се вървеше в пухкавия сняг, макар че шейната лесно се караше, като добре изпипана малка лодка; шините бяха чудни, с полимерна покривка, която намаляваше съпротивлението почти до нула. Но, разбира се, от това нямаше никаква полза, когато цялата тази машинария затънеше в пряспа. Установихме, че по такава повърхност и при необходимостта да се изкачваме и спущаме по склонове и дерета най-добре щеше да бъде единият да се впрегне и да тегли, а другият да бута отзад. Снегът валя цял ден, ситен и кротък. Спряхме на два пъти да похапнем. Из цялата обширна хълмиста местност не се чуваше никакъв звук. Здрачи се изведнъж. Спряхме в един дол, много подобен на оня, който бяхме напуснали сутринта, падина между хълмове с бели гърбици. Аз бях толкова уморен, че залитах, и все пак не можех да повярвам, че денят е свършил. Според брояча на шейната бяхме изминали почти петнайсет мили.