Щом можехме да се движим с такава скорост по мек сняг, с пълен товар, през пресечена местност, чиито възвишения и долища се изпречваха по пътя ни, тогава положително щяхме да бъдем по-добре през Ледовете, по твърд сняг, равен път и все по-олекващ товар. Доверието ми в Естравен дотогава беше повече принудено, отколкото спонтанно; сега му вярвах напълно. След седемнадесет дни ние щяхме да бъдем в Кархида.
— Пътували ли сте преди по този начин? — попитах го аз.
— С шейна ли? Често.
— На дълги разстояния ли?
— Преди години, една есен пропътувах двеста мили по Кермските ледове.
Долният край на земята Керм, планинският най-южен полуостров на Кархидския полуконтинент, е, подобно на севера, заледен. Населението на Големия континент на Гетен живее в ивица земя между две бели стени. Ако слънчевото лъчение спадне с 8 градуса, пресмятат те, стените постепенно ще се съединят; тогава няма да има нито човеци, нито земя; само лед.
— С каква цел?
— От любопитство, страст към приключения. — Естравен се поколеба и се усмихна леко. — Увеличаване на сложността и интензивността на сферата на разумен живот — произнесе той, повтаряйки един от земните ми цитати.
— Аха, съзнателно сте продължавали еволюционната тенденция, присъща на Живота, една от проявите на която е изследователството.
И двамата бяхме доволни от себе си, седнали в топлата палатка, където пиехме горещ чай и чакахме кашата от кадикови семена да възври.
— Така е — каза Естравен. — Бяхме шестима. Съвсем млади. Брат ми и аз от Естър, четирима наши приятели от Сток. Пътуването ни нямаше определена цел. Искахме да видим Теремандер, планина, която се издига от Ледовете там, долу. Малцина са я виждали от сушата.
Кашата беше готова, различна от гъстия тричав буламач в Пулефенската ферма; по вкус приличаше на печени земни кестени и пареше приятно в устата. Добре затоплен, благоразположен, аз казах:
— Най-хубавата храна, която съм ял на Гетен, винаги е било в компания с теб, Естравен.
— Но не и на оня банкет в Мишнори.
— Да, вярно… Ти мразиш Оргорейн, нали?
— Рядко се срещат орготейци, които да умеят да готвят. Да мразя Оргорейн ли? Не, защо да го мразя? Как може да се мрази шли да се обича една страна? Тайб говори това; аз не умея. Познавам хора, познавам градове, чифлици, възвишения, реки, скали, видял съм как слънцето при залез наесен огрява склона на някоя орница в планините; но какъв е смисълът да сложиш граница на всичко това, да му дадеш име и да спреш да обичаш оттам, откъдето името престава да бъде валидно? Какво е любов към родината; омраза към неродината ли? В такъв случай не е хубаво. Или е просто самолюбие? Това е хубаво, но не бива да се въздига в добродетел или професия… Както обичам живота, така обичам и хълмовете на владението Естър, ала тази любов няма граница на омразата. А извън всичко това съм невеж, надявам се.
Невеж в ханддарейския смисъл: да не обръщаш внимание на абстрактното, да се държиш здраво за вещественото. Тук имаше нещо женствено, отричане на абстрактното, идеала, подчиняване на даденото, а това не ми харесва твърде.
Обаче Естравен добави чистосърдечно:
— Човек, който не презира лошото правителство, е глупак. И ако съществува изобщо добро правителство на земята, с голяма радост бих му служил.
Тук се разбирахме.
— Познавам отчасти тая радост — казах аз.
— Да; така и предполагах.
Изплакнах паничките с гореща вода и плиснах помията през вентилната врата на палатката. Навън беше непрогледен мрак; валеше рядък, ситен сняг, който едва се различаваше в овалния сноп светлина от вентила. Затворени отново в сухата топлина на палатката, ние се заловихме да подреждаме раниците си. Естравен каза: „Подайте ми паничките, господин Ай“ — или нещо подобно, а аз: „Все «господин» ли ще бъда из Гобринските ледове?“
Той ме погледна и се засмя.
— Не зная как да ти казвам.
— Името ми е Генли Ай.
— Зная. А ти си служиш с моето фамилно име.