— За пръв път не изпълняваме маршрута си — казах аз.
Естравен кимна и сръчно разчупи една кост на крак, за да извади костния мозък. Той бе съблякъл мокрите си горни дрехи и седеше по риза и брич, бос, с разтворена яка. На мен ми беше още толкова студено, че не смеех да сваля палтото, хиба и ботушите си. А спътникът ми си седеше така и чупеше кости с мозък, строен, як, корав, водата се стичаше по пригладената му, подобна на козина коса като по птичи пера, капеше по малко на раменете му, както капе стряха на къща, ала той не забелязваше това. Не бе паднал духом. Чувствуваше се тук като у дома си.
От първата месна порция ме бяха заболели червата, а тая нощ болките бяха още по-силни. Лежах буден във влажния мрак, шумящ от дъжд.
На закуска Естравен каза:
— Ти прекара лошо нощта.
— Отде знаеш? — Защото спеше много дълбоко, почти без да помръдне, дори когато излязох от палатката.
Той ме прониза пак с особения си поглед:
— Какво ти е?
— Диария.
Намръщи се и произнесе ядно:
— От месото е.
— Така предполагам и аз.
— Аз съм виновен, трябваше…
— Нищо, нищо, ще мине.
— Ще можеш ли да пътуваш?
— Да.
Дъждът валеше ли, валеше. Западен вятър откъм морето поддържаше температурата между тридесет и четиридесет градуса дори тук, на три-четири хиляди стъпки височина. През сивата мъгла и дъждовната завеса не виждахме по-надалеч от четвърт миля пред себе си. Нито веднъж не погледнах какви склонове се издигаха над нас: нищо не се виждаше освен сипещият се дъжд. Ориентирахме се по компас, като се стараехме да се движим на север, доколкото позволяваха релефът и посоката на големите склонове.
Ледникът бе пълзял по тия урви, стотици хиляди години бе простъргвал пътя си през Севера. В гранитните скатове имаше издълбани следи, дълги и прави, като че издялани с гигантско длето. Понякога можехме да караме шейната по тези бразди като по път.
Най-добре ми беше да тегля; можех да се облегна на сбруята, а и от тая работа се затоплях. Когато на пладне спряхме да похапнем, беше ми студено, гадеше ми се и не ми се ядеше. Продължихме пак по нанагорнището. Дъждът валеше, валеше, валеше. Някъде към средата на следобеда Естравен спря под голяма козирка на надвиснала черна скала. Едва успях да се измъкна от хамута, и той вече бе разпънал палатката. Заповяда ми да вляза вътре и да легна.
— Добре съм — казах аз.
— Не си добре — тросна се той. — Хайде.
Подчиних се, но се обидих от тона му. Когато влезе в палатката с необходимите ни за тая нощ неща, аз станах да сготвя, тъй като беше мой ред. Със същия заповеднически тон той ми каза да лежа и да не мърдам.
— Няма защо да ме командуваш — троснах се аз.
— Съжалявам — отвърна Естравен непреклонно, с гръб към мен.
— Знаеш, че не съм болен.
— Не, не зная. Щом не го казваш открито, трябва да съдя по вида ти. Ти още не си възвърнал силите си, а пътят е труден. Не зная докъде е пределът на издръжливостта ти.