— Ще ти кажа, когато го стигна.
Покровителственото му отношение ме дразнеше. Той беше с една глава по-нисък от мен и с телосложение по-скоро на жена, отколкото на мъж, повече тлъстини, отколкото мускули; когато теглехме заедно, аз трябваше да скъсявам крачката си по неговата, да сдържам силите си, за да не го изпреварвам: жребец, впрегнат в един хамут с муле…
— Значи не си болен вече?
— Не съм. Разбира се, уморен съм. И ти също.
— Да, уморен съм — потвърди той. — Безпокоях се за теб. Предстои ни още дълъг път.
Той не искаше да се отнася покровителствено с мен. Мислеше ме за болен, а на болни се заповядва. Беше искрен и очакваше взаимна откровеност, с която аз не можех да отвърна. Все пак му липсваха критерии за мъжественост, които да изострят честолюбието му.
От друга страна, щом той можеше да снижи всичките си критерии за шифгретор, както, струва ми се, бе постъпил спрямо мен, аз пък можех да се отърся от по-съперническите елементи на моето мъжко самочувствие, което той сигурно разбираше толкова малко, колкото аз разбирах шифгретора…
— Колко изминахме днес?
— Шест мили — отговори той.
На другия ден пропътувахме седем мили, на следващия — дванайсет, на още по-следващия се измъкнахме от дъжда, от облаците и от населените области. Беше деветият ден от пътуването ни. Сега се намирахме на пет-шест хиляди стъпки над морското равнище, на високо плато, по което имаше много признаци на отскорошно образуване на планини и вулканична дейност; бяхме сред Огнените хълмове на Сембенсиенската верига. Платото постепенно се стесняваше в долина, а долината — в проход между два дълги хребета. Когато наближихме края на прохода, дъждовните облаци вече изтъняваха и се разкъсваха. Студен северен вятър ги разпръсна съвсем, оголвайки върховете над хребетите от дясната и лявата ни страна, базалт и сняг, пъстрило от черни и бели брилянти под внезапно грейналото слънце на ослепително яркото небе. Пред нас, разчистени и разкрити от същия широк порив на вятъра, на стотици стъпки отдолу, лежаха лъкатушни котловини, пълни с лед и морени. Зад тия котловини се възправяше голяма стена, стена от лед, а като вдигнахме очи към ръба на стената, видяхме самия Лед, Гобринския ледник, ослепителен и безбрежен до крайния север, бял, с белота, която очите не можеха да гледат.
Тук-там от котловините, пълни с натрошени камъни, от канарите, извивките и грамадите по края на голямото ледено поле се извисяваха черни хребети; една грамада се издигаше от платото на височината на върховете-порти, между които стояхме, а от склона й се възнасяше тромаво лента дим, дълга една миля. По-нататък имаше и други: върхове, конуси, черни овъглени купчини по ледника. Дим пъхтеше от огнени гърла, зейнали от леда.
Естравен стоеше впрегнат до мен и гледаше тази великолепна и неописуема пустош.
— Радвам се, че доживях да видя това — рече той.
И аз изпитвах същите чувства. Приятно е да видиш края на пътуването си; но в погледна сметка пътуването е по-важното.
Тук, по тия обърнати към север склонове, не бе валял дъжд. Снежни полета се спущаха от прохода в котловините, осеяни с морени. Свалихме колелата, открихме шините на шейната, сложихме си ските и се понесохме — надолу, на север, напред, към безмълвната шир от огън и лед, която провъзгласяваше с огромни букви в черно и бяло: СМЪРТ, СМЪРТ, изписани през цял континент. Шейната летеше като перце, а ние се смеехме от радост.
16. МЕЖДУ ДРЪМНЪР И ДРЕМЕГОЛ
Одирни Терн. Ай пита от спалния си чувал:
— Какво пишеш, Харт?
— Записки.
Той се позасмива.
— Трябваше да си водя дневник за архивите на Вселенския съюз; но нямаше да мога да го поддържам без гласозаписвач.
Обяснявам, че бележките ми са предназначени за моите сънародници в Естър, които ще ги включат, както намерят за добре, в Архивите на владението; това насочи мислите ми към моето Огнище и моя син, мъча се да ги отпъдя и питам:
— Твоят родител… тоест твоите родители… живи ли са?
— Не — отговаря Ай. — Умрели са преди седемдесет години.
Това ме озадачи. Ай нямаше и тридесет години.
— Сигурно броите годините с продължителност, различна от нашата?
— Не. Аха, разбирам. Аз съм прескочил времето. Двайсет години от Земята до Хейн-Давенант, оттам петдесет до Елул, от Елул дотук седемнайсет. Живял съм извън Земята само седем години, ала съм роден там преди сто и двайсет.
Той отдавна ми бе обяснявал в Ерхенранг как времето се скъсява във вътрешността на корабите, които се движат между звездите почти със скоростта на звездната светлина, но не бях свързвал този факт с продължителността на живота на един човек или на хората, които той оставя след себе си на своя свят. Докато той изживее няколко часа на някой от тия невъобразими кораби, пътуващи от планета до планета, всички, които е оставил подире си на родната земя, са остарели и умрели, а и децата им са остарели… Най-после промълвих: