— В такъв случай сигурно е трудно да му се служи.
— Не зная дали изобщо съм служил на краля — отговори министър-председателят на краля. — Нито пък да съм имал някога такова намерение. Аз съм ничий слуга. Човек трябва сам да хвърля сянката си…
Гонговете на Ремнийската кула отмерваха шест часа — полунощ, и аз използувах това като повод да си тръгна. Когато си обличах палтото в преддверието, Естравен каза:
— За сега съм загубил всякаква възможност, защото предполагам, че ще си заминете от Ерхенранг… — Защо предполагаше така? — но се надявам, че ще дойде ден, когато пак ще мога да ви задавам въпроси. Толкова много неща бих искал да узная. Особено за вашата мисловна реч; вие едва започнахте да ми я обяснявате.
Любопитството му изглеждаше напълно искрено. Той притежаваше безочливостта на властните. Обещанията му да ми помогне също бяха наглед искрени. Казах: да, разбира се, винаги, когато пожелае, и така завърши вечерта. Той ме изпрати през градината, където голямата, мътна, червеникавокафява луна на Гетен осветяваше тънкия сняг. Когато излязохме навън, потръпнах, защото температурата беше спаднала доста под точката на замръзването, и Естравен запита с вежливо учудване:
— Студено ли ви е?
За него, разбира се, това беше мека пролетна нощ. Бях уморен и паднал духом. Казах:
— Непрекъснато ми е студено, откакто дойдох в тоя свят.
— Как го наричате, тоя свят на вашия език?
— Гетен.
— Не сте ли му дали свое название?
— Да, първите изследователи са го нарекли Зима.
— Бяхме се спрели до портата на оградената със стена градина. В тъмния снежен хаос навън се мержелееха дворът и покривите на двореца, осветени тук-там на различна височина от тънките златни процепи на прозорците. Застанал под тесния свод, аз гледах нагоре, питайки се дали ключовият камък на тази арка не е измазан с кости и кръв. Естравен се сбогува с мен и ми обърна гръб; той никога не е бивал щедър на приветствия и сбогувания. Аз поех през притихналите дворове и алеи на двореца, и по дълбоките улици на града се запътих към къщи. Ботушите ми скърцаха по тънкия, озарен от месечината сняг. Бях премръзнал, обезверен, преследван от вероломство, самота и страх.
2. МЯСТОТО ЗАД СНЕЖНАТА БУРЯ
Из колекцията звукозаписи на севернокархидейски „Разкази край огнището“ в архивите на историческия университет в Ерхенранг, разказвач неизвестен, записано през царуването на Аргавен VIII.
Преди около двеста години в огнището Шат на Перинговата бурна граница живели двама братя, които се заклели във взаимен кемър. По онова време, както и сега, на родни братя се разрешавало да поддържат кемър, докато единият от тях роди дете, но след това трябвало да се разделят; тъй че не им се позволявало да се заклеват в кемър за цял живот. И все пак те сторили това. Когато било заченато дете, шатският велможа им заповядал да прекъснат обета си и никога вече да не се събират в кемър. Като чул това разпореждане, единият от двамата, тоя, който родил детето, се отчаял, не искал да слуша нито утешения, нито съвети и като си набавил отрова, се самоубил. Тогава населението на Огнището се вдигнало срещу другия брат и го прогонило от Огнището и Владението, като стоварило позора на самоубийството върху него. И тъй като велможата го осъдил на изгнание и мълвата за това го изпреварвала, никой не искал да му даде подслон, а след тридневно гостуване всички го отпращали от вратите си като човек, обявен извън закона. Така той ходел от място на място, докато най-после разбрал, че не ще срещне вече доброта в собствената си родина и престъплението му няма да бъде простено2.
Не предполагал, че ще стане така, понеже бил млад и неопитен. Виждайки, че това е неизбежно, той прекосил страната, върнал се в Шат и като изгнаник застанал пред портата на Външното огнище. И казал на намиращите се там свои земляци: „Аз съм безличен пред хората. Никой не ме вижда. Говоря, а никой не ме чува. Идвам, а не ме посрещат като добре дошъл. За мен няма място до огъня, нито храна на трапезата, нито легло, на което да легна. Ала още си имам име: Гетерен е моето име. Хвърлям го върху това огнище като проклятие и заедно с него — и позора си. Задръжте го. А сега безименен ще тръгна да търся смъртта си.“ Тогава неколцина от земляците му скочили с крясък и врява и искали да го убият, защото убийството хвърля по-лека сянка върху една къща, отколкото самоубийството. Той им се изплъзнал и побягнал на север, през страната, към Ледовете, изпреварвайки своите преследвачи. Те всички се върнали задъхани в Шат. А Гетерен продължил нататък и след двудневен път стигнал Перинговия лед3.
2
Нарушението на закона за кръвосмешението било квалифицирано като престъпление, понеже се смятало причина за самоубийството на брат му. Б. а.
3
Перинговият лед е ледников пласт, който покрива най-северната част от Кархида и (зиме, когато Гутенският залив замръзне) е свързан с Гобриновия лед в Оргорейн. Б. а.