В такива щастливи мигове, когато заспивам, зная извън всякакво съмнение коя е истинската среда на моя живот, това време, което е минало и загубено и все пак вечно, трайният миг, огнището на топлината.
Не искам да кажа, че се чувствувах щастлив през тези седмици, когато влачехме шейна през ледено поле посред зима. Аз бях гладен, преуморен и често неспокоен, и с течение на времето всичко това все повече се изостряше. Безспорно не бях щастлив. Щастието е свързано с разума, и само разумът може да го спечели. Това, което получавах, не може да се спечели, да се задържи и често дори да се забележи в момента; имам пред вид радостта.
Винаги се събуждам пръв, обикновено преди да се съмне. Обмяната на веществата ми е малко над гетенейската норма, както и височината и теглото ми; Естравен се е съобразил с тия различия при изчисляването на хранителните дажби с голяма прецизност, която може да се охарактеризира като домакинска или научна, и още отначало ми се падаха по две унции храна дневно повече от него. Възраженията ми, че това е несправедливо, спираха пред очевидната справедливост на тази неравна подялба. Независимо от разпределението паят ми беше малък. Аз бях гладен, постоянно гладен, всеки ден все по-гладен. Събуждах се, понеже бях гладен.
Ако беше още тъмно, включвах осветлението на печката „Чейб“ и слагах тенджерка с лед, внесен предната вечер, сега разтопен, да възври на печката. В това време Естравен беше зает с обичайната си ожесточена и мълчалива борба със съня, сякаш се бореше с ангел. Когато надвиеше, той се изправяше седнал, вторачваше помътен поглед в мен, разтърсваше глава и се събуждаше. Докато се облечехме, обуехме ботушите си и сгънехме чувалите си, закуската биваше готова: канче кипящ горещ орш и бучка гичи-мичи, уголемена от горещата вода до нещо като тестена кифличка. Ние дъвчехме бавно, тържествено, събирайки всички паднали трохи. Докато ядехме, печката изстиваше. Прибирахме я с тенджерката и канчетата, навличахме палтата с качулки и ръкавиците с един пръст и изпълзявахме на открито. Въздухът навън беше винаги невероятно студен. Всяка сутрин наново се убеждавах в това. Ако вече си бил навън по нужда, второто излизане ти се струва още по-мъчително.
Понякога валеше сняг; понякога продължителната светлина на сутринта обливаше с чудно златисто и синьо необятното ледено пространство; ала в повечето случаи то беше пепеляво.
Нощем внасяхме термометъра в палатката при нас, а когато го изнасяхме навън, интересно беше да гледаме как стрелката се наклонява надясно (гетенейските циферблати се четат обратно на часовниковата стрелка) кажи-речи толкова бързо, че не можеш да я проследиш, като отбелязва спадане с двайсет, петдесет, осемдесет градуса, докато най-после спре някъде между нула и –60 градуса.
Единият от нас разглобяваше палатката и я сгъваше, докато другият натоварваше печката, чувалите и другите неща на шейната; палатката се овързваше цялата с ремъци и ние бяхме вече готови да сложим ските и да се впрегнем. За ремъците и другите ни такъми беше използуван малко метал, ала хамутите ни имаха катарами от алуминиева сплав, толкова тънки, че не можеха да се закопчаят с ръкавици само с един пръст, и пареха при тоя студ, като че бяха нажежени. Аз трябваше да пазя пръстите си, когато температурата беше под минус двайсет, особено ако духаше вятър, защото изумително бързо можех да измръзна. Краката ми никога не страдаха — а това е много важно при пътуване зиме, когато едночасово излагане на студ може на края да те направи инвалид за една седмица или за цял живот. Естравен трябваше да налучква мярката ми, и ботушите за сняг, които ми взе, бяха големки, но разликата се запълваше с допълнителни чорапи. Слагахме ските си, впрягахме се колкото можехме по-бързо, клатехме, разкъртвахме и друсахме шейната, за да я освободим, ако шините й бяха замръзнали, и тръгвахме.
Сутрин след обилен снеговалеж се налагаше понякога, преди да можем да потеглим, да губим известно време за изравяне на палатката и шейната. Новият сняг лесно се ринеше, макар и да образуваше големи, внушителни преспи около нас, които бяха в края на краищата единствената пречка в разстояние на стотици мили, единственото нещо, което стърчеше над леда.