Движехме се на изток по компас. Обичайната посока на вятъра беше от север към юг, откъм ледника. Ден след ден той духаше от лявата ни страна. Качулката не бе достатъчна срещу тоя вятър, тъй че аз носех маска на лицето, за да предпазвам носа и лявата си буза. Дори така един ден лявото ми око замръзна и се затвори, и помислих, че никога вече не ще мога да си служа с него; дори когато Естравен го размрази с дъха и езика си и то се отвори, известно време не можех да виждам с него, тъй че вероятно не бяха замръзнали само клепките. На слънце и двамата носехме гетенейските предпазители за очите — филтри с пролуки за гледане — и никой от нас не страдаше от снежна слепота. Условията не бяха твърде благоприятни за нас. Ледът, както каза Естравен, има склонност да задържа над централната си област зона на високо налягане, където хиляди квадратни мили бяло пространство отразяват слънчевата светлина. Ние обаче не бяхме в тази централна зона, а в най-добрия случай в края й, между нея и зоната на силни, отклонени, валежни бури, които тя постоянно праща да измъчват земите под ледниците. Вятърът от север носеше ясно, слънчево време, ала от североизток или северозапад — сняг, или вдигаше сухия навалял сняг на ослепителни, щипещи облаци, като пясъчни или прашни бури, или пък, отслабвайки почти до пълно утихване, се влачеше лъкатушно по земята и правеше небето бяло, въздуха бял, не се виждаше нито слънце, нито сянка; а самият сняг, ледът изчезваха под нозете ни.
Около пладне спирахме и ако вятърът беше силен, отсичахме няколко блока лед и ги изправяхме като предпазна стена. Стопляхме вода да накиснем някоя и друга бучка гичи-мичи и изпивахме горещата вода, понякога с парче захар, стопено в нея; впрягахме се отново и продължавахме нататък.
Докато вървяхме или похапвахме набързо, рядко разговаряхме, защото устните ни бяха възпалени, а когато устата е отворена, въздухът прониква вътре и зъбите, гърлото и дробовете болят; трябваше да държим устата си затворена и да дишаме през носа, поне когато въздухът беше четиридесет-петдесет градуса под точката на замръзването. Когато спадаше по-ниско от това, целият дихателен процес се усложняваше още повече от бързото замръзване на издишвания въздух; ако не внимаваш, ноздрите ти може да се запушат и тогава, за да не се задушиш, ще пълниш дробовете си все едно с бръсначи.
При известни условия дъхът ни, замръзвайки мигновено, леко пращеше, подобно на далечни фишеци, и се посипваше рояк кристали: всеки дъх — снежна вихрушка.
Теглехме, докато се изморявахме или докато започваше да се стъмнява, спирахме, опъвахме палатката, връзвахме шейната за колче, ако имаше опасност от силен вятър, и се разполагахме вътре да пренощуваме. В обикновен ден теглехме по единайсет-дванайсет часа и изминавахме между дванайсет и осемнайсет мили.
Наглед това не е много голяма скорост, но тогава условията бяха сравнително неблагоприятни. Снежната кора рядко биваше удобна едновременно за ските и за шините на шейната. Когато беше тънка и нова, шейната вървеше по-скоро през нея, отколкото по нея; когато беше отчасти втвърдена, шейната запираше, но ние на ските — не, което значеше, че постоянно ни дърпаше рязко назад; а когато снегът беше твърд, често се натрупваше на дълги лъкатушни вълни, саструги, които на места се издигаха до четири стъпки. Трябваше да влачим шейната над всеки остър като нож или образуващ причудлив корниз гребен, после да я плъзгаме надолу и пак нагоре по следващия; защото те като че ли никога не вървяха успоредно на пътя ни. Аз си бях представял леденото плато Гобрин като равна повърхност, подобна на замръзнало езеро, ала на стотици мили то приличаше по-скоро на внезапно замръзнало, развълнувано от буря море.
Работата, свързана с настаняването на лагер, осигуряването на всичко, отърсването на целия полепнал сняг от горните ни дрехи и тъй нататък, беше тежка. Понякога ни се струваше безполезна. Беше толкова късно, толкова студено, бяхме толкова уморени, че много по-лесно щеше да бъде да легнем в спалния чувал от подветрената страна на шейната и да не си правим труд с палатката. Спомням си колко остро чувствувах това някои вечери и колко силно ме дразнеше методичната, тиранична настойчивост на моя спътник да вършим всичко, и то да го вършим точно и старателно. В такива моменти го мразех, с омраза, извираща направо от смъртта, която се таеше в душата ми. Мразех строгите му, сложни, упорити изисквания към мен, отправяни в името на живота.
Когато свършехме всичко, можехме да влезем в палатката и почти веднага чувствувахме топлината на печката „Чейб“ като обгръщаща ни защитна среда. Нещо чудесно ни заобикаляше: топлина. Смъртта и студът бяха другаде, навън.