И следващите ни усилия не излязоха по-успешни. Опитах се да предавам на Естравен, докато спеше, припомняйки си какво ми бе казал моят Учител за възможността да се разменят „сънни послания“ между хора в претелепатично състояние, но не подействува.
— Може би на моя вид му липсва тази способност — каза той. — Често се говори и загатва, че тя съществува, но не зная доказани случаи на телепатия между нас.
— Така е било и с моя народ в течение на хиляди години. Имало е неколцина естествено Чувствителни, които не разбирали дарбата си, а и нямало нито кой да приема от тях, нито кой да им предава. Всички останали са били латентни. Както знаеш, аз ти казах, че извън случая с Чувствителните по рождение тази способност, макар и с физиологична основа, е психологическа, продукт на култура, страничен резултат от работата на интелекта. Малки деца, ненормални хора и членове на неразвити или упадащи общества не могат да си служат с мисловна реч. Интелектът трябва да се намира преди всичко на известно равнище на сложност. Не можеш да образуваш аминокиселини от водородни атоми; първо трябва да стане значително усложняване: също е положението и тук. Абстрактно мислене, различно социално взаимодействие, сложни културни преобразования, естетичен и етичен усет, всичко това трябва да стигне определено равнище, преди да могат да установяват връзки — преди тази способност да може изобщо да бъде докосната.
— Изглежда ние, гетенейците, не сме стигнали това равнище.
— Далеч сте го надминали. Но тук е нужен и късмет. Както при образуването на аминокиселините… Или да потърсим аналогии в културната сфера — само аналогии, но те осветляват — в научния метод например, в използването на конкретни, експериментални технически похвати в науката. Във Вселенския съюз има народи с висока култура, сложно общество, философски учения, изкуства, етика, висок стил и големи постижения във всички тия области; и въпреки това те не са се научили дори да претеглят един камък правилно. Разбира се, биха могли да се научат. Само че за половин милион години още не са се научили… Съществуват народи, които съвсем нямат висша математика, нищо друго освен най-простата приложна аритметика. Всеки един от тях е способен да разбира висшата математика, но нито един не я разбира и никога не я е разбирал. Всъщност моят собствен народ, земляните, до преди около три хиляди години не са знаели да си служат с нулата. — Тук Естравен премига. — Що се отнася до Гетен, любопитно ми е дали няма да се окаже, че и ние, другите, притежаваме способността на Гадатели — дали и това не е част от еволюцията на интелекта, — ако ни научите как да го вършим.
— Смяташ ли го за полезно постижение?
— Точното предричане ли? О, разбира се!…
— Може би на края ще трябва да се убедите, че е полезно, за да почнете да го практикувате.
— Вашата Ханддара ме възхищава, Харт, но сегиз-тогиз се питам дали тя не е просто парадокс, прераснал в начин на живот…
Опитахме отново да разговаряме мислено. Никога дотогава не бях предавал толкова пъти на човек, абсолютно неспособен да приема. Преживяването беше неприятно. Започнах да се чувствувам като атеист, който се моли. Изведнъж Естравен се прозина и каза: „Глух съм, глух като камък. По-добре да спим.“ Съгласих се. Той угаси осветлението, шепнейки си кратката възхвала на мрака; напъхахме се в чувалите си и след минута-две той потъна в сън, както плувец потъва в тъм на вода. Аз усещах съня му като свой собствен: ясната връзка беше налице, и отново му заговорих в просъница на име: „Терем!“
Естравен се изправи като свещ и гласът му екна над мен в тъмнината:
— Арек! Ти ли си?
— Не, Генли Ай. Аз ти говоря.
Той затаи дъх. Мълчание. После заопипва печката, включи осветлението, вторачи в мен тъмните си очи, изпълнени със страх.
— Сънувах — рече, — мислех, че съм си в къщи…
— Чул си ме да ти говоря мислено.
— Ти ме повика… Ала беше брат ми. Неговия глас чух. Той е умрял. Ти ме нарече… ти ме нарече Терем? Аз… Това е по-страшно, отколкото си мислех. — И поклати глава като човек, който иска да прогони кошмар, а после закри лицето си с ръце.
— Харт, много се извинявам…
— Не, наричай ме с името ми. Щом можеш да говориш в черепа ми с гласа на мъртвец, можеш да ме назоваваш по име! Би ли ме нарекъл той „Харт“? О, виждам защо няма лъжа в тая мисловна реч. Тя е нещо страшно… Добре. Добре, говори ми пак.