— Почакай.
— Не. Продължавай.
Чувствувайки върху себе си напрегнатия му, уплашен поглед, аз му заговорих мислено:
— Терем, приятелю мой, няма нищо между нас, от което да се страхуваш.
Естравен продължаваше да ме гледа вторачено, затова помислих, че не е разбрал; но ме разбираше.
— Ах, има — каза той.
След малко, овладявайки се, произнесе спокойно:
— Ти говори на моя език.
— Разбира се, щом не знаеш моя.
— Доколкото си спомням, ти каза, че ще има думи… Аз пък си го представях като… взаимно разбиране…
— Емпатията, тоест съпреживяването, е нещо друго, макар и да прилича донякъде на това. Благодарение на него се свързахме тая вечер. Но при истинската мисловна реч се активизират центровете на говора в мозъка, както и…
— Не, не, не. После ми разкажи за това. Защо говориш с гласа на брат ми? — Гласът му беше напрегнат.
— Не мога да ти отговоря на това. Не зная. Разкажи ми за него.
— Нузут… Моят роден брат, Арек Харт рем ир Естравен, беше с една година по-голям от мен. Щеше да бъде велможа на Естър. Ние… Аз напуснах родния си дом, знаеш, заради него. Той умря преди четиринайсет години.
Известно време и двамата мълчахме. Не можех да зная, нито да запитам какво се крие зад думите му: твърде много му бе струвало да каже дори малкото, което бе казал.
Най-после рекох:
— Говори ми, Терем. Наричай ме по име.
Знаех, че може: връзката съществуваше, или, както казват специалистите, фазите бяха съзвучни и, разбира се, той още нямаше представа как да вдигне сам преградата. Ако аз бях Слушател, можех да чуя мислите му.
— Не — отвърна той. — Никога. Не още…
Но никакъв потрес, страх, ужас не бе в състояние да възпре задълго тоя ненаситен, експанзивен дух. След като изключи отново осветлението, изведнъж го чух с вътрешния си слух да изрича със запъване: „Генри…“ Дори когато говореше мислено, пак не можеше да произнесе правилно „л“.
Аз се отзовах веднага. В тъмното Естравен издаде неясен звук на уплаха, в който имаше лек оттенък на задоволство. „Достатъчно, достатъчно“ — каза той високо. След малко най-после заспахме.
Все не му беше лесно. Не че му липсваше дарбата или не можеше да развие умението, а се смущаваше дълбоко и не можеше да приеме всичко това. Той бързо се научи да издига преградите, но, струва ми се, чувствуваше, че не може да разчита на тях. Сигурно с всички нас е било така, когато първите учители се върнали преди векове от света Роканон да ни научат на „Последното изкуство“. Навярно гетенеецът като напълно завършено създание смята телепатичната реч като нарушение на завършеността, пробив в неговата цялостност, който трудно може да понесе. Сигурно това беше в самия характер на Естравен, в който прямотата и сдържаността бяха еднакво силни: всяка дума, която изречеше, извираше от едно по-дълбоко мълчание. Той чуваше гласа ми като на мъртвец, като гласа на брат си. Не знаех какво друго освен обичта и смъртта стоеше между него и тоя брат, ала знаех, че винаги когато му говорех мислено, нещо у него се отдръпваше, сякаш докосвах рана. Тъй че душевната близост, която се установи между нас, представляваше наистина спойка, но неясна студена, която по-скоро показваше дълбочината на мрака отколкото да пропуска повече светлина (както бях очаквал).
И ден след ден ние пълзяхме на изток през ледената равнина. Средата на пътуването ни по време, според нашия план тридесет и петият ден, Одорни Анер, ни завари далеч от половината от разстоянието. Според брояча на шейната ни наистина бяхме пропътували около четиристотин мили, но вероятно само три четвърти от тях представляваха реално придвижване напред и можехме да пресметнем твърде приблизително колко още ни оставаше да вървим. Бяхме прахосали дни, изминали мили, изконсумирали дажби в продължителната си борба да стигнем Ледовете. Естравен не се безпокоеше като мен от стотиците мили, които още ни предстояха. „Шейната е по-лека — казваше той. — Към края ще олекне още повече; а и ако се наложи, може да намалим дажбите си. Знаеш, че ядем обилно.“
Мислех, че иронизира, но грешах.
На четиридесетия ден и следващите два ни задържа снежна виелица. През тия дълги часове, когато лежахме като пияни в палатката, Естравен почти непрекъснато спеше и не хапваше нищо, при все че в определеното за ядене време пиеше орш или подсладена със захар вода. Той настояваше да ям, макар и само половин дажба.
— Ти не си свикнал да гладуваш — казваше той. Почувствувах се оскърбен.