— Много добре. Но ти в това време…
— Аз съм Естравен Предателя. Нямам нищо общо с теб.
— Първоначално.
— Първоначално — съгласи се той.
— Ще можеш ли да се скриеш, ако има опасност още отначало?
— О, да, разбира се.
Храната ни беше готова и се нахвърлихме върху нея. Яденето представляваше толкова важна и всепоглъщаща работа, че докато се хранехме, никога не говорехме; забраната бе сега в пълната си, може би първоначалната си форма: нито дума не се изричаше, докато не изчезнеше и последната трошица. Когато изчезна, Естравен заговори:
— Е, надявам се, че си ме разбрал добре. Ти… прощавай…
— Загдето ми даваш прями съвети ли? — запитах аз, защото най-после бях разбрал някои неща. — Не ще и дума, прощавам ти, Терем. Как може да се съмняваш? Знаеш, че нямам шифгретор, на който да държа.
Това му се видя смешно, но той остана замислен.
— Защо — каза най-после, — защо дойде сам… защо са те пратили сам? Все пак всичко ще зависи от идването на тоя кораб. Защо затрудняват така и теб, и нас?
— Такъв е обичаят във Вселенския съюз и има причини за това. Макар че, откровено казано, започвам да се питам дали някога съм разбирал тия причини. Мисля, че заради вас дойдох сам, толкова очебийно сам, толкова уязвим, че сам по себе си не бих могъл да представлявам заплаха, да променя равновесието: не нашествие, а обикновен куриер. Но има и нещо друго. Сам аз не бих могъл да променя вашия свят. Ала той може да ме промени. Сам аз трябва и да слушам, и да говоря. Сам. Отношенията, които на края установя, ако успея въобще да установя, не са безлични и само политически: те са индивидуални, лични, но и повече, и по-малко политически. Не Ние и Те; не Аз и То; не Аз и Ти. Не политически, не прагматични, а мистични. В известен смисъл Вселенският съюз не е политическа, а мистична общност. Той смята началото за извънредно важно. Началото и средствата. Неговата догма е точно обратна на догмата, че целта оправдава средствата. Ето защо той се движи по сложни пътища, бавни, криволичещи, рисковани; по-скоро като еволюцията, която в известни отношения му служи за образец… Тъй че във ваш интерес ли ме пратиха сам? Или в мой? Не зная. Да, това усложни нещата. Но със същото право бих могъл да ви запитам, защо не сте сметнали за целесъобразно да изнамерите летящи машини? Един малък откраднат самолет би спестил на теб и на мен сума трудности!
— Би ли хрумнало изобщо на разумен човек да лети? — забеляза Естравен строго. Отговорът беше правилен за свят, където няма нито едно крилато същество, а и самите ангели на йомешкия култ не летят, а само се носят без крила към земята като лек падащ сняг, като носените от вятъра семена на тоя свят без цветя.
Към средата на Нимер, след много ветрове и люти студове, навлязохме за много дни в период на тихо време. Ако и да имаше буря, тя беше далеч на юг от нас, там долу, а ние отсам виелицата имахме само облачно време почти без вятър. Отначало облачността беше тънка, тъй че въздухът смътно сияеше дори при равномерната, скрита слънчева светлина, която се отразяваше и от облаците, и от снега, отгоре и отдолу. Една нощ облачността се посгъсти. Всякаква светлина изчезна и не остана нищо. Когато излязохме от палатката, не стъпвахме на нищо. Шейната и палатката си бяха на местата, Естравен стоеше до мен, ала нито той, нито аз хвърляхме сянка. Навред около нас имаше мъжделива светлина. Когато Естравен вървеше по скърцащия сняг, никаква сянка не показваше отпечатъка от стъпките му. Не оставяхме никаква следа. Шейна, палатка, той, аз; абсолютно нищо друго. Нито слънце, нито небе, нито хоризонт, нито свят. Белезникавосивкава пустота, сред която ние като че висяхме. Илюзията беше толкова пълна, че аз с мъка пазех равновесие. Вътрешните ми уши бяха свикнали да получават потвърждение от очите ми в какво положение се намирам; ала сега не получаваха; все едно че бях сляп. Докато товарехме, всичко вървеше добре, но тегленето, когато фактически нямаше нищо пред нас, нищо, което да гледаме, нищо, на което да се спре окото, отначало беше неприятно, а после уморително. Бяхме със ски, на добра фирнова повърхност, без саструги, и твърда — в това нямаше съмнение — до пет-шест хиляди стъпки. Би трябвало да се движим бързо. Ала все повече забавяхме ход, търсехме пътя си слепешком през тази равнина без никаква издатинка и ни струваше голямо усилие на волята да ускоряваме крачка до нормална бързина. Всяко леко изменение на терена идеше като изненада — както при изкачване на стълба неочакваното стъпало или очакваното, но липсващо стъпало — защото не можехме да го видим пред нас; липсваше сянка, която да го покаже. Карахме ските като слепи с отворени очи. Ден след ден беше все така и започнахме да скъсяваме маршрутите си, защото към средата на следобеда и двамата се запотявахме силно и треперехме от напрежение и умора. Взех да копнея за сняг, за фъртуна, за какво ли не; ала всяка сутрин излизахме от палатката в пустотата, в бялото време, както го наричаше Естравен — Несянката.