Един ден около пладне, на Одорни Нимер, шейсет и първия ден от пътуването, това безцветно, сляпо нищо около нас започна да тече и да се гърчи. Помислих, че очите ми ме лъжат, както често бе ставало, и почти не обръщах внимание на мъгливата, безсмислена бъркотия във въздуха, докато не съзрях изведнъж над главата си едно малко, бледо, помъртвяло слънце. А когато свалих очи от слънцето и погледнах право пред себе си, видях огромна черна маса, която излезе от пустотата и запълзя тромаво към нас. Черни пипала се извиваха нагоре, опипваха наоколо. Аз се заковах моментално на място, при което завъртях Естравен на ските му, защото и двамата бяхме впрегнати отпред и теглехме.
— Какво е това?
Той се взря в тъмните чудовищни очертания, скрити в мъглата, и най-после каза:
— Зъберите… Трябва да са Ешерхотските зъбери.
И затегли отново. Бяхме на мили от тези предмети, които ми се бяха сторили толкова наблизо, че почти можех да ги докосна с ръка. Когато бялото време се превърна в гъста, ниска мъгла, а после, преди залез, се избистри, ги забелязахме ясно: нунатаки, огромни набраздени и напукани каменни конуси, стърчащи от леда, подаващи се колкото видимата чест на айсберг над морето: студени, удавени планини, мъртви от памтивека.
Те показваха, че се намираме някъде на север от най-късия си маршрут, ако можехме да вярваме на лошо начертаната карта, единствената, с която разполагахме. На другия ден за пръв път свърнахме малко на югоизток.
19. ЗАВРЪЩАНЕ В РОДИНАТА
В мрачно ветровито време се мъкнехме напред, мъчейки се да намерим насърчение в гледката на Ешерхотските зъбери — първото нещо, различно от леда, снега и небето, което виждахме от седем седмици насам. На картата те бяха отбелязани недалеч от Шеншейските тресавища на юг и от Гутенския залив на изток. Но това не беше надеждна карта на Гобринския район. И много се уморявахме.
Ние бяхме по-близо до южния край на Гобринския ледник, отколкото показваше картата, защото на втория ден след като свърнахме в южна посока, започнахме да срещаме натрошен лед и пукнатини. Ледът не беше разместен и нагънат, както в областта на Огнените хълмове, ала рохкав. Срещаха се широки вдлъбнатини, вероятно езера през лятото; лъжливи снежни поля, които можеха да хлътнат с шумна въздишка навред около теб в шупла, дълбока една стъпка; пространства, целите насечени и нашарени с малки дупки и цепнатинки; и все по-често и по-често — големи процепи, стари каньони в Леда, някои широки колкото клисури, а други — само две-три стъпки, но дълбоки. На Одирни Нимер (според дневника на Естравен, защото аз не водех такъв) слънцето светеше ярко при силен северен вятър. Докато прекарвахме шейната през снежни мостчета над тесни пукнатини, можехме да надзъртаме наляво или надясно в сини шахти и бездни, в които късчета лед, откъртени от шините, падаха със слаб, нежен, мелодичен звук, сякаш сребърни жици докосваха тънки кристални пластинки. Спомням си острата, мечтателна, опияняваща наслада от тазсутрешното препускане на слънце над пропастите. Но небето започна да побелява, въздухът — да се замъглява; сенките избледняха, синината се отцеди от небето и снега. Ние не бяхме подготвени за опасността от бялото време на такава повърхност. Тъй като ледът беше силно нагърчен, аз бутах, а Естравен теглеше; без да изпущам от очи шейната, аз тиках, гледах само как най-добре да тикам, ала изведнъж дръжката едва не бе изтръгната от ръцете ми, когато шейната с внезапен скок се стрелна напред. Аз се държах инстинктивно и виках „Хей!“ на Естравен да забави, мислейки, че е увеличил скоростта на някакво равно място. Но шейната спря изведнъж, наклонена с предницата надолу, а Естравен го нямаше там.
Аз едва не изпуснах дръжката на шейната, за да го диря. Просто имах късмет, че не я изтървах. Задържах я, докато се взирах тъпо да го търся, и така забелязах ръба на пукнатината, който се виждаше благодарение на отместването и увисването на друга част от срутения снежен мост. Естравен бе потънал с краката надолу и нищо не спираше шейната да го последва освен тежестта ми, която задържаше задната третина на шините все още на здрав лед. Тя продължаваше да се наклонява още малко с носа надолу, дърпана от тежестта му, докато той висеше за сбруята в ямата.