На другия ден се помъкнахме на североизток през бялата пустота, докато изчезнаха всякакви пукнатини по тази повърхност от нищо — еднодневен път. Бяхме на 2/3 дажба, с надежда, че по-дългия път няма да стане причина да останем без никаква храна. Струваше ми се, че всъщност това не е толкова важно, тъй като разликата между малко и нищо изглеждаше твърде малка. Естравен обаче беше по следите на щастието си, водейки се, изглежда, по усет или интуиция, но то бе може би приложение на опита и разсъждение. Вървяхме на изток четири дни, четири от най-дългите преходи, които бяхме правили, по осемнайсет-двайсет мили дневно, а после спокойното нулево време се пречупи и разпадна, превръщайки се във вихрушка от въртящи се дребни снежинки пред нас, зад нас, отстрани, в очите, буря, която започна, когато светлината угасна. Три дена лежахме в палатката, докато фъртуната ревеше, цели три дни безсловесен, злобен рев от бездиханни гърди.
— Ще ме накара да й кресна — казах мислено на Естравен, а той, с колебливо благоприличие, което показваше, че е уста новил връзка:
— Безполезно е. Няма да те слуша.
Спяхме часове наред, хапвахме по малко, лекувахме измръзналите, възпалени и натъртени места, разговаряхме мислено, заспивахме пак. Тридневният писък замря в неясен брътвеж, след това в ридание, после в тишина. Развидели се. През отворения вентил на вратата светна ярко слънце. На сърцето ни олекна, макар и да бяхме толкова изтощени, че нямахме сили да покажем облекчението си с веселост или оживление. Вдигнахме бивака си — това ни отне близо два часа, защото се тътрехме като старци — и потеглихме. Пътят беше по нанадолнище, очевидно слаб наклон; снежната корица — отлична за ски. Слънцето блестеше. Малко преди обед термометърът показваше –10 градуса. Движението като че възвръщаше силите ни, вървяхме бързо и леко. Този ден не спряхме, докато не изгряха звездите.
За вечеря Естравен раздаде пълни дажби. При тази мярка храната щеше да ни стигне само за още седем дни.
— Колелото се върти — каза той спокойно. — За да вървим добре, трябва да ядем.
— Яж, пий и се весели — издекламирах аз. Яденето бе повдигнало настроението ми. Изсмях се неприлично на собствените си думи. — Всичко едновременно — ядене-пиене-веселие. Не може да си весел, ако не ядеш, нали?
Това ми се струваше мистерия, която можеше да се сравни с тайната на кръга ийн-янг, но не продължи дълго. Нещо в изражението на Естравен го разпръсна. Тогава пък ми се доплака, но се сдържах. Естравен не беше силен като мен, и би било непочтено, ако разплачех и него. Той вече спеше: бе заспал в седнало положение, с паничката си в скута. Не бе в характера му да бъде толкова неуреден. Но идеята да спим не беше лоша.
На сутринта се събудихме доста късно, изядохме двойна закуска, а после се впрегнахме и помъкнахме леката си шейна през края на света.
Под края на света, който представляваше стръмен чакълест скат в бяло и червено при бледата пладнешка светлина, се простираше замръзналото море: Гетенският залив, заледен от единия до другия бряг и от Кархида чак до Северния полюс.
Спущането към морския лед през начупените ръбове, издатини и процепи на Ледовете, притиснати между Червените хълмове, ни отне целия следобед и следващия ден. През тоя втори ден изоставихме шейната си. Направихме си раници: с палатката като основен товар на едната и чувалите — на другата, а храната ни — разпределена поравно, ние имахме да носим по по-малко от двайсет и пет фунта на човек; аз добавих към багажа си печката „Чейб“ и пак имах по-малко от трийсет фунта. Приятно беше да се отървеш от вечното теглене, бутане, влачене и измъкване на тая шейна, и когато поехме, споделих това с Естравен. Той погледна назад към шейната, жалка смет сред огромния хаос от лед и червеникави скали.
„Добра работа ни свърши“ — каза той. Той бе еднакво предан и към предметите, търпеливите, упорити, надеждни предмети, с които си служим и свикваме, предметите, с които живеем. Шейната му липсваше.
Тая вечер, седемдесет и петата от нашето пътешествие, петдесет и първият ни ден на платото, Хархадад Анер, се спуснахме от Гобринските ледове на морския лед в залива Гутен. Пак пътувахме дълго и до късно, до тъмно. Въздухът беше много студен, но прозрачен и неподвижен, а чистата ледена повърхност сега, като нямахме да теглим шейна, подканяше ските ни. Когато тая нощ се настанихме на бивак, беше странно да си представяме, легнали, че под нас нямаше вече една миля дебел лед, а само няколко стъпки и после солена вода. Но не губихме много време за мислене. Ядохме и заспахме.