За тия рибари-селяни, които живеят на края на края, на крайната обитаема граница на един едва обитаем континент, честността е важна като храната. Те трябва да бъдат почтени един към друг; а и нямат с какво да се мамят. Естравен знаеше това и когато след ден-два взеха да ни подпитват, предпазливо и със заобикалки, с полагаемото се уважение към шифгретора, защо сме решили да прекараме една зима в скитане из Гобринските ледове, той отговори веднага:
— Не бих предпочел мълчанието, ала то ми е по-удобно от лъжата.
— Не ще и дума, случва се и честни хора да бъдат осъждани на изгнание, но въпреки това сянката им не се смалява — каза готвачът на гостилницата, който стоеше по положение след селския старейшина, а заведението му беше нещо като всекидневна за цялото Владение през зимата.
— Един може да бъде осъден на изгнание в Кархида, друг в Оргорейн — отвърна Естравен.
— Вярно; един — от своя клан, друг — от краля в Ерхенранг.
— Кралят не може да скъси ничия сянка, колкото и да се мъчи — забеляза Естравен, и готвачът изглеждаше доволен. Ако собственият клан на Естравен го бе изгонил, той щеше да бъде подозрителен тип; присъдите на краля бяха без значение. Що се отнася до мен, явно чужденец и следователно обявен извън законите в Оргорейн, това беше по-скоро в мой актив.
Ние не казахме имената си на нашите домакини в Куркураст. На Естравен никак не му се искаше да си служи с лъжливо име, а истинските си не можехме да разкрием. Защото беше престъпление да разговарят с Естравен, а камо ли да го хранят, обличат и подслоняват, каквото вършеха. Дори в затънтено село на Гутенския бряг има радио и нямаха основание да твърдят, че не им е известна Заповедта за изгнание; биха могли да се оправдаят до известна степен само ако наистина не знаеха самоличността на своя гост. Уязвимостта им тежеше на душата на Естравен, преди дори да им бе идвало на ум за това. През третата нощ от престоя ни там той влезе в моята стая да обсъдим какво да правим по-нататък.
Кархидейското село прилича на древен замък на Земята по това, че в него рядко има отделни, лични жилища. Все пак във високите, разхвърлени стари постройки на Огнището, Общежитието, Съвладението (Куркураст си нямаше велможа) и Външната къща всеки от петстотинте селяни можеше да се радва на уединение, дори изолация, в стаи по тия стари коридори с три стъпки дебели стени. Бяха ни дали отделни стаи на най-горния етаж на Огнището. Аз седях в моята до огъня, огън с торф от Шеншейските тресавища, който изпущаше слаб пламък, но грееше добре и излъчваше силна миризма, когато влезе Естравен. Той каза:
— Трябва по-скоро да се махаме оттук, Генри. Спомням си го застанал там, в сенките на осветената от огъня стая, бос, без нищо друго освен широкия кожен брич, който старейшината му бе дал. В уединението и, както смятат те, топлината на своите къщи кархидейците често ходят полуоблечени или голи. При пътуването ни Естравен бе загубил съвсем гъвкавата, стегната здравина, характерна за телосложението на кархидейците; той беше измършавял и покрит с белези, а лицето му — изгорено от студа почти като от огън. В живата, неспокойна светлина той представляваше мрачна, сурова и все пак неуловима фигура.
— Къде?
— Мисля, на юг и на запад. Към границата. Първата ни работа е да намерим достатъчно силен радиопредавател, за да можеш да се свържеш с кораба си. След това трябва да си на меря скривалище или да се върна за известно време в Оргорейн, за да не навлека наказание за тия, които ни помагат тук.
— Как ще се върнеш в Оргорейн?
— Както преди — ще прекося границата. Орготейците нямат нищо против мен.
— А къде ще намерим предавател?
— Не по-близо от Сасинот. Намръщих се. Той се усмихна.
— Няма ли по-наблизо?
— На около сто и петдесет мили; и на по-лош терен сме изминавали дори по-голямо разстояние. Навсякъде в тая посока има пътища; хората ще ни дават подслон; може да ни вземат на някоя моторна шейна.
Съгласих се, но ме подтискаше мисълта, че трябваше да добавим още един етап към зимното си пътуване, и то не към спокойно убежище, а обратно към оная проклета граница, където можеха пак да върнат Естравен в изгнание, а аз да остана сам.
Размислих и най-после казах:
— Има едно условие, което Кархида трябва да изпълни, за да може да се присъедини към Вселенския съюз: Аргавен трябва да отмени изгнанието ти.