Естравен не отговори нищо, а стоеше загледан в огъня.
— Сериозно говоря — подчертах аз. — Това е най-важното.
— Благодаря ти, Генри — каза той. Гласът му беше дрезгав и глух. Гледаше ме спокойно, без да се усмихне. — Само че не се надявах да видя отново родния си дом толкова скоро. Знаеш, че съм прокуден от двайсет години. Това изгнание не се различава много от сегашното. Аз ще се погрижа за себе си; а ти се погрижи за себе си и за твоя Вселенски съюз. Това трябва да свършиш сам. Но да не говорим прибързано. Кажи на кораба си да слезе! Когато стане това, тогава ще мисля за после.
Престояхме още два дена в Куркураст, където се хранехме и почивахме добре и чакахме „трамбовач“, който трябваше да дойде от юг, за да се качим на него, когато тръгнеше обратно. Домакините ни накараха Естравен да разкаже подробно как сме минали Ледовете. Той описа това така, както само продължител на традициите на устната литература може да разказва, тъй че, стана сказание, изпъстрено с названия на познати места и дори преживявания, и все пак точни и живи — от сернистия огън и мрака на прохода между Дръмнър и Дремегол до писъка на вятъра от ждрелата, който метеше Гутенския залив; с комични случки, като падането му в пукнатината, и мистични, когато говореше за звуците и тишината на Ледовете, за времето без сенки, за мрака на нощта. Аз слушах прехласнат като всички останали, вторачен в тъмното лице на приятеля си.
Потеглихме от Куркураст притиснати един до друг в кабината на „трамбовача“, голяма моторна кола, която изравнява и трамбова снега по кархидейските пътища — главното средство за поддържане на движението по пътищата зиме, защото да се мъчиш да ги разчистваш напълно, ще отнема половината от времето и парите на кралството, а и без това всички превозни средства през зимата са на шини. „Трамбовачът“, тътрейки се със скорост около две мили в час, ни закара до най-близкото село южно от Куркураст, където пристигнахме късно след смрачаване. Там, както винаги, ни посрещнаха радушно, нахраниха ни и ни подслониха да пренощуваме; на другия ден продължихме пеш. Сега се намирахме от вътрешната страна на крайбрежните възвишения, които поемат основния напор на северния вятър откъм залива Гутен, в по-гъсто заселена област, така че се движехме не от лагер на лагер, а от Огнище на Огнище. На два пъти ни взе моторна шейна, веднъж за тридесен мили разстояние. Пътищата, въпреки честите силни снеговалежи, бяха затъпкани и добре очертани. В раниците ни всякога имаше храна, сложена там от домакините ни от предишната нощ; в края на дневния ни маршрут винаги имахме покрив и огън.
И все пак тези осем-девет дни на лесно пътуване пешком и със ски през гостоприемен край бяха най-трудната и най-скучна част от пътя ни, по-лоша от изкачването на ледника, по-лоша от последните дни на гладуване. Сагата бе свършила, тя беше свързана с Ледовете. Чувствувахме се много уморени. Движехме се в противна посока. Не изпитвахме вече радост.
— Понякога човек трябва да върви обратно на движението на колелото — каза Естравен.
Той беше непоколебим както винаги, но в походката му, в гласа му, в държането му енергичността бе изместена от търпение, а увереността — от упорита решителност. Той беше много мълчалив, а и не твърде склонен да разговаря мислено с мен.
Стигнахме Сасинот. Град с няколко хиляди жители, кацнал на хълмове над замръзналата Ей: бели покриви, сиви стени, изпъстрени с черните петна на горите и голите скали, възвишения, бели поля и река; а отвъд реката — оспорваната Синотска долина, цялата побеляла…
Пристигнахме там почти с празни ръце. По-голямата част от това, което бе останало от пътната ни екипировка, бяхме раздали на различни любезни домакини и сега нямахме нищо освен печката „Чейб“, ските си и дрехите на гърба си. Така облекчени от товар, продължихме своето пътуване, като два пъти запитахме за посоката, не към града, а към някакъв чифлик извън него. Това беше мизерно място, не част от Владение, а отделна ферма под ведомството на Управлението на Синотската долина. Когато Естравен бил млад секретар в това управление, той се сприятелил със собственика и фактически му купил този чифлик една-две години преди това, като помагал на хората да се заселват източно от Ей с надеждата, че по този начин ще се избегне спорът кому принадлежи Синотската долина. Чифликчията, здравеняк с тих глас, почти връстник на Естравен, лично ни отвори вратата си. Казваше се Тесичер.
Естравен бе дошъл в тоя край със спусната качулка, за да крие лицето си. Страхуваше се да не го познаят тук. Но това беше почти излишно; трябва да имаш много остро око, за да познаеш Харт рем ир Естравен в тоя мършав, обрулен от ветровете и студа скитник. Тесичер го наблюдаваше скришом, не можеше да повярва, че е именно този, за който се представя.