Започна силен снеговалеж и трябваше да пренощувам в града, понеже не познавах пътищата достатъчно добре и не се решавах да тръгна по тях в сняг и тъмнина. Тъй като имах още малко пари, запитах за странноприемницата, където пък ме посъветваха да потърся подслон в училището; вечерях с компания весели студенти и спах в една от общите спални. Заспах с приятното усещане за сигурност, увереност в изключителната и неизменна отзивчивост на Кархида към чужденеца. Още отначало бях слязъл в подходяща страна и сега отново се намирах в нея. Така и заспах; но се събудих много рано и тръгнах за чифлика на Тесичер преди закуска, след като бях прекарал една неспокойна нощ на сънища и събуждания.
Изгряващото слънце, малко и студено на яркото небе, хвърляше сенки на запад от всяка цепнатинка и издатинка на снега. Пред мен лежеше пътят, целият нашарен с тъмни и светли ивици. Никой не се движеше из снежните поля; ала в далечината към мен идеше дребна фигура с бързата, плъзгаща се походка на скиор. Дълго преди да можех да видя лицето, познах, че е Естравен.
— Какво има, Терем?
— Трябва да се добера до границата — каза той, без дори да спре, когато се срещнахме. Вече едва си поемаше дъх. Обърнах се и ддамата тръгнахме на запад, като с мъка го настигах. Там, където пътят завиваше към Сасинот, той се отклони от него и пое със ските през неоградените ниви. Преминахме замръзналата Ей на около една миля северно от града. Бреговете бяха стръмни и след изкачването се наложи и двамата да спрем на почивка. Не бяхме във форма за такова препускане.
— Какво стана? Тесичер ли…
— Да. Чух го по радиото му. На разсъмване. — Гърдите на Естравен се вдигаха и спадаха задъхано, както когато лежеше на леда до синята пукнатина. — Тайб трябва да е отредил награда за главата ми.
— Проклет неблагодарен предател! — изругах със запъване, подразбирайки не Тайб, а Тесичер, който бе предал приятел.
— Такъв си е — съгласи се Естравен, — но аз исках твърде много от него, поставих на прекалено голямо изпитание една дребна душица. Слушай, Генри. Върни се в Сасинот.
— Искам поне да видя, че си минал границата, Терем.
— Там може да има орготейски граничари.
— Ще стоя на отсамната страна. За бога…
Той се усмихна. Все още дишайки много тежко, стана и продължи, а аз го последвах.
Карахме през заскрежени горички, по хълмчетата и полята на оспорваната долина. Нямаше къде да се крием, откъде да минаваме незабелязано. Озарено от слънцето небе, бял свят, а ние — две бягащи сенчести чертици върху него. Неравният терен затулваше границата от нас, но когато се озовахме на приблизително една осма от милята от нея, изведнъж я видяхме ясно, отбелязана с ограда, стълбовете на която се подаваха само на две стъпки от снега, а отгоре бяха боядисани в червено. От орготейската страна не се забелязваха никакви граничари. Отсам имаше следи от ски и няколко дребни фигурки се движеха в южна посока.
— От тая страна има охрана. Ще трябва да чакаш, докато се мръкне, Терем.
— Инспекторите на Тайб — изпъшка Естравен мрачно и свърна настрана.
Стрелнахме се обратно през височинката, на която бяхме спрели малко преди това, и се скрихме на най-близкото затулено място. Прекарахме целия дълъг ден там, в една долчинка между растящи нагъсто хеменови дървета, чиито червеникави клони бяха провиснали ниско около нас под тежестта на снега. Обсъдихме много планове: да тръгнем на север или на юг покрай границата, за да се измъкнем от тази особено неспокойна зона, да опитаме да навлезем между възвишенията източно от Сасинот, дори да се върнем на север, в пустата местност, но всеки план бе отхвърлян. Присъствието на Естравен бе издадено и ние не можехме да пътуваме през Кархида открито, както досега. Не можехме да пътуваме и тайно на каквото и да било разстояние: нямахме палатка, нямахме храна и почти нямахме сили. Не ни оставаше нищо друго, освен да ударим направо през границата — единствения път, отворен за нас.
Сгушихме се в тъмната падина, под тъмните дървета, в снега. Лежахме притиснати един до друг, за да се топлим. Към обед Естравен задряма за малко, но аз от глад и студ не можех да заспя; лежах там, до приятеля си, в нещо като унес, мъчейки се да си спомня думите, които ми бе цитирал някога: Двете са едно, живот и смърт, легнали заедно… Сякаш бяхме в палатката на Леда, но без подслон, без храна, без почивка: нищо не бе останало, освен нашето другарство, а и то скоро щеше да свърши.