Следобед небето се замъгли и температурата започна да спада. Дори в тихата падинка стана толкова студено, че не можеше да се стои на едно място. Наложи се да се движим и въпреки това около залез започнах да се треса от тръпки, подобни на тия, които бях изпитал в затворническия камион, прекосяващ Оргорейн. Нощта като че все се бавеше. В късния син здрач излязохме от долчинката и пълзейки зад дървета и храсти, изкачихме височината, откъдето можехме да различим чертата на граничната ограда, няколко неясни точици сред бледия сняг. Никакви светлини, нищо, което да се движи, никакъв звук. Далеч на югозапад мъждееше жълтото сияние на малко селище, някакво сътрапезническо селце в Оргорейн, където Естравен би могъл да отиде с невалидните си документи за самоличност и поне да има осигурен нощен подслон в сътрапезническия затвор или може би в най-близката Сътрапезническа Доброволческа ферма. Изведнъж — на това място, в тоя последен момент, не по-рано — разбрах онова, което бе останало скрито за мен поради собствения ми егоизъм и мълчанието на Естравен: къде отиваше той и какво целеше. Извиках: „Терем… чакай…“
Но той се бе понесъл по нанадолнището: отличен, бърз скиор, този път не се бавеше заради мен. Стрелна се надолу, през сенките по снега, описвайки стремително дълга лъкатушна линия. Естравен бягаше от мен, право към пушките на граничарите. Мисля, че те завикаха — предупреждаваха го или му заповядваха да спре — и отнякъде блесна светлина, но не съм сигурен; във всеки случай той не се спря, а продължи да лети към оградата и преди да я стигне, те го повалиха. Но не си послужиха със звуковите зашеметители, а с нападателна пушка, старото оръжие, което изхвърля с гърмеж метални късчета. Стреляха, за да го убият. Когато го настигнах, Естравен умираше, проснат и извит настрана от ските си, които стърчаха от снега, с полуразкъсани гърди. Държах главата му между ръцете си и му говорех, но той не ми отговаряше; откликна на обичта ми само по един начин: извика през безмълвните развалини и хаоса на своя разсъдък, докато губеше съзнание, на безгласния език, само веднъж, ясно: „Арек!“
Нищо повече. Държах го, коленичил там, в снега, докато издъхваше. Оставиха ме да сторя това. После ме накараха да стана и ме отведоха на една страна, а него — на друга, мен — в затвора, а него — в мрака.
20. НАПРАЗНО УСИЛИЕ
Някъде в бележките, които Естравен пишеше по време на похода ни през Гобринските ледове, той се чудеше защо спътникът му се срамува да плаче. Бих могъл да му кажа още тогава, че не беше толкова срам, колкото страх. Вечерта на смъртта му навлязох през Синотската долина в студената страна, която се простира отвъд страха. Установих, че там можеш да плачеш колкото си искаш, но без полза.
Откараха ме обратно в Сасинот и ме затвориха, понеже бях спътник на човек извън законите и вероятно не знаеха какво друго да ме правят. Още отначало, дори преди да се получат официални разпореждания от Ерхенранг, се отнасяха с мен добре. Моят кархидейски затвор беше мебелирана стая в Кулата на избраните велможи в Сасинот; имах камина, радио и по пет обилни яденета дневно. Не беше удобно. Леглото — кораво, завивките — тънки, подът — гол, въздухът — студен: като всяка стая в Кархида. Но пратиха лекар, в ръката и гласа на когото имаше по-трайна, по-благотворна утеха от всички удобства, които бях срещал в Оргорейн. След идването му, мисля, вратата бе оставена незаключена. Спомням си, че стоеше отворена, а аз исках да се затвори поради студеното течение от коридора. Но нямах сила, смелост да се вдигна от леглото си и да затворя вратата на своята килия.
Лекарят, сериозен младеж, който се отнасяше майчински с мен, ми каза със спокойна увереност:
— Пет или шест месеца вие не сте си дояждали и сте се преуморявали. Изтощен сте. Крайно изтощен. Лежете, почивайте. Лежете като реките, замръзнали в долините зиме. Лежете неподвижно. Чакайте.
Но когато спях, винаги се намирах в камиона, свит между другите, всички вонящи, треперещи, голи, притиснати един до друг, за да се топлим, всички освен един. Той лежеше отделно, до решетестата врата, студен, с уста, пълна със съсирена кръв. Беше предателят. Бе действувал сам, бе ни изоставил, изоставил мен. Събуждах се, кипнал от яд, безпомощен яд, от който се разтрепервах и който се превръщаше в безпомощни сълзи.
Трябва да съм бил много зле, защото си спомням някои от последиците от високата температура и че лекарят престоя при мен една нощ, а може би и повече. Не мога да си спомня тия нощи, но помня, че му казах и чух раздразнената, остра нотка в гласа си: