— Нищо ли не му каза?
— Е, много ясно, че му се накарах. Казах му, че ако иска да знае, баба ми е от петнайсет години е покойница и за умрели хора не се говори така.
Тук вече не издържах, притиснах устата си с ръка и му направих знак, че отивам до тоалетната. Заключих се и се разсмях на воля. Пехливанов беше загубил съвсем позициите си след смъртта на Женята. Бе се уплашил от собствената си охрана и сега търсеше подкрепа от мен. Обясненията за баба му бяха не смешни, а повече от позорни. Принципно за такива неща наказвахме със зверско пребиване, дори и осакатяване.
Наплисках се с вода, усетих, че все още не съм добре. Макар и разговорът да ме бе развеселил, чувствах, че болестта все още не ме отпуска. Придадох си възможно най-сериозния вид и се върнах, за да разбера какво точно иска от мен. Явно през краткото ми отсъствие Жоро бе превъзмогнал неудобството си и сега изстреля директно предложението си.
— Що не ми организираш една нова охрана? Знам, че те бива за тия работи. Тъкмо ще пазят и теб. Нали не си мислиш, че съм забравил, че Младен ти гони гарес.
Усети, че не възприех идеята му с охота, затова се наведе към мен и продължи да ме увещава:
— Ще се возим заедно, ще си вършим работата, а и ще си спестим разходите, като ползваме обща охрана.
— Защо не предложиш това на Киро Малкия? — охладих ентусиазма му.
— Жорка, знаеш какъв човек е Киро. Смел и верен, но изключително безотговорен. Постоянно изчезва за по няколко дни, изключва си телефоните и се обгражда с курви и кокаин. Мен ми трябва сериозен човек като теб, на когото да мога да разчитам двайсет и четири часа. А има и друго — наведе се той над ухото ми и зашепна. — Този път съм решил твърдо — искам да си върнем дрогата… само кокаина, разбира се. Хиляди пъти съм ти казвал, че не искам да тровим децата с хероин, а кокаина го ползват гъзарите… Така че ако решиш, да се обединим — стисна зъби той, изкриви лицето си в злобна гримаса, направи кратка пауза и тържествено заяви: Ще размажем Таки!
ГЛАВА 4
След срещата с Пехливанов, заедно с Тупана отидохме в малка квартална кръчма. Седнахме в най-отдалечения край, но едва ли имаше някой в заведението, който да не ни забеляза. Бяхме паркирали лъскавата S класа навън. Влязохме почти с гръм и трясък, аз самият се държах сякаш всички работеха за мен. Сто и двадесет килограмовият Тупан с бръснатата си глава и катинар по-скоро приличаше на слон в стъкларски магазин. Изпълваше подобни малки заведения. Усещах, че където и да се появим, зад гърба ни ни сочеха с пръст и ни наричаха „мутри“. Давах си ясна сметка, че трябва да сменим имиджа, ако искаме да се впишем в обществото. Но страхът и уважението, което ни имаха другите, бяха опияняващи, дори възбуждащи. Често Тупана, който се опитваше да играе ролята на безскрупулен бияч, се обръщаше към мен с въпроса: „Жорко, редно ли е да се държим по този начин с обикновените хорица?“ „На нас ни е позволено всичко! Никога не забравяй, че ние сме борците…“, успокоявах го аз.
Седях пред чаша горещ чай, а Тупана вече омиташе втората чиния с мешана скара. Хвърлях му от време на време поглед и ми ставаше смешно. Осъзнавах, че той не ми е охрана, а по-скоро ми е като храненик, за когото трябва да се грижа. Дори се улавях на моменти, че го приемам като украса. Явно бе направило впечатление отношението ми към него, че дори и Димата ме запита един ден:
— За к’во го влачиш с тебе тоя лайновоз? На всичкото отгоре е толкова грозен, а и не ти прилича. По-добре хвани издържай някоя готина пичка.
На раздяла с Пехливанов му бях казал, че ще си помисля за предложението му, с което го бях отчаял съвсем. Самият аз не разчитах на милост от Младен, който беше нещо като Всевиждащия, макар и отдалеч, бях сигурен, че следи всяка моя крачка. Импулсивно грабнах телефона и набрах Пехливанов. Може би ми повлия гротескната картина, докато наблюдавах как Тупана реже усърдно парче от пържолата, натъпква я в устата си, примлясква доволно и после с опакото на ръката избърсва мазната си уста. При тази ситуация предложението на Пехливанов ми изглеждаше повече от приемливо. Наистина трябваше да обърна по-сериозно внимание на сигурността си и на хората, с които се обграждах.
— Слушам те, приятелю! — долових надежда в гласа му.
— Съгласен — разсмях се леко аз.
— Няма да съжаляваш — този път изобщо не си придаде тежест. Усещаше се, че има крещяща нужда от мен.
Оставих Тупана в хола да прослушва телефона ми. Често го карах да играе ролята на секретарка. Изпитвах досада да отговарям на всевъзможни тъпанари, които ме търсеха за разни услуги. Беше ми забавно да го слушам как разговаря с Маджо, когато не ми се слушаха великите му идеи. Изпъваше огромното си туловище, заставаше мирно и незнайно защо започваше да му отговаря официално на „вие“. На всичко отгоре използваше и „господине“, дума, която винаги съм смятал, че му е непозната.