Нямаше как да забравя, че още на другия ден след разговора за обезпаразитяването на Рики и уверението му, че не смята да се занимава с Поли, неговите наемници изстреляха снаряд по бронирания джип на Пантев около Зоологическата градина и родилния дом „Св. Лазар“. Тогава за първи път ми доказа, че не може да му се има доверие. Не му пукаше колко родилки ще убие, както и за стотиците деца, които всекидневно посещаваха Зоологическата градина.
Именно фалшивото му държание и опитът му да се представи като филантроп, прощаващ човешките грешки, ме накара да си припомня тази история.
Бях наясно, че телефонният разговор го е стреснал, но, както винаги, Маджо бе готов да се направи на луд, да те накара да повярваш, че ти прощава и ти е най-верният приятел.
Тези номера при мен вече не минаваха. Още повече че имах куп други причини да подозирам, че не ми мисли доброто.
Ситуацията беше доста различна. Бях сигурен, че знае — аз търсех своето място в лагера на Маргина и Димата, които след смъртта на Бай Миле напираха да сложат ръка върху целия легален и нелегален бизнес на Маджо. И ако Маргина все още стоеше в сянка, Димата се бе провъзгласил за Император на подземния свят.
Не бях безгрешен, но си дадох ясна сметка, че ще направя най-голямата глупост, ако продължавам да помагам на Маджо. Достатъчно го измъквах от калта и му спасявах живота. Бях започнал да работя с Младен в момент, в който почти бе стигнал дъното. Този път смятах да го оставя там. И за първи път реших да наруша правилото си да не се възползвам от силните на деня. Сега смятах да грабя с пълни шепи от това, което предлагаха Маргина и Димата.
ГЛАВА 1
Димата Руснака ми звънна някъде около единайсет вечерта. По принцип говореше бързо и трудно му се разбираше, но този път надмина себе си — стреляше думите в слушалката като картечница. В общи линии разбрах, че ме кани възможно най-бързо в горичката пред ресторант „Тополите“, която беше на около стотина метра под дома му.
Да се обажда късно и да кани на срещи, беше нещо нормално за него. Всички знаехме, че по цели нощи вилнее по заведенията, но за първи път ми предлагаше среща в някаква си горичка. Още повече че едва ли не ми нареди да дойда сам, като самият той се закле поне три пъти, че също ще е сам. Макар да знаех, че е много коварен и опасен, предложението му не ме притесни. Димата беше рядък използвач. Знаех, че в случая има нужда от мен, и щях да започна да се притеснявам едва след като му свърша работата. Повече от десет минути се въртях в горичката, когато видях Димата, който пристъпваше бавно и тежко, облечен в анцуг, с разрошена коса. А най-странното бе, че в ръката си носеше голяма чаена чаша, покрита с капаче, и през една две крачки се спираше, отместваше капачето и блажено отпиваше.
— Искаш ли кафе? — вместо поздрав предложи Димата.
— Не.
— Още е топло — разхили се, — нищо че го мъкна от нас.
— Просто не ми се пие.
— А какво ти се прави? — подхвърли с типично заядливия си тон Димата.
— Очаквам да ми обясниш за какво ме извика тук по това време.
— Абе, нещо ме е стегнала шапката, братче! Писна ми да стоя като в кафез. Реших, че тая вечер ще изляза от нас съвсем сам, без да се крия, и ще се разхождам ей така… пеш из цяла София. Но ти добре знаеш, че безцелните неща не са ми присъщи. Затова реших да ти се обадя, та да направя разходката поне малко ползотворна.
— Твоите охранители не се ли притесниха, че излизаш сам? — погледнах го с нескрито любопитство.
— Много… направо ми препречиха пътя. Страхуват се някой да не ме гръмне, че после кой ще ги хрантути? Даже някакъв новак, от тези на вратата, когото изобщо не познавам, вървя след мен почти дотук. Накрая му скръцнах със зъби и го отпратих, както впрочем направих и с онези, които не ме пускаха да изляза. Тоя, новият, за който ти казвам, определено се опитваше да ми направи впечатление колко вярно ще ми служи — разпали се Димата. — Абе, тия хора не могат ли да разберат, че аз не съм нито от вчера, нито от оня ден, бе? Отдалече ги надушвам натегачите. А и кой може да обича мръсник като мен. Може би са ме объркали с оня тъпак — Младен, който раздава бизнеси на неговите тутманици. Как така не можаха да схванат — продължи да се самонавива Димата, — че като си добър охранител, цял живот ще те държа като такъв. Не е ли така, Жоро? — сети се накрая, че не беше сам и ме погледна въпросително.
Знаех, че Димата не обича да спорят с него, но пък аз още по-малко исках да влизам в ролята на шушумига.
— Разбира се, че не е така. Всеки човек има нужда да се развива. Така ще ти избягат.