— Брат ти е ходил при едни наши хора — започна най-старшият от тях.
— Не знаех, че „Капитолия“ е ваша — запази самообладание Пехливанов. — Мислех че ги пази Бай Миле — реши да ги уязви той.
— Виж, Жорка… — заговориха в един глас бопаджиите, — и ние трябва да се храним… А знаеш, че не е добре да влизаш в конфронтация с нас. Все някой ден можеш да опреш до нашите възможности — направи неприличен намек един отракан младок.
— Окей — веднага свали гарда Пехливанов, който всячески избягваше неприятности с куките. — Да разбирам, че като се отказвам от „Капитолия“, вече ми дължите услуга — изправи се леко поизнервен той, като все пак искаше последната дума да е негова.
— При това голяма услуга — разхилиха се предоволните бопаджии.
— Защо им пусна тази аванта? — попитах го веднага след като напуснахме заведението.
— Ами, какво да направя? — сконфузи се той. — Димата изчезна, не мога да поемам всички удари сам. Знаеш, че идеята бе брат ми да ги натисне, а после Димата да се оправя с тях.
— Не разбра ли, че те просто те пробваха? — подразних го аз.
— Знам, че ако се бях изпокарал с тях, щяхме да вземем автокъщата — започна да ме убеждава той. — Но сега тези изгладнели вълци ще са ни благодарни винаги. Подарихме им бизнес. А никога не е лошо да си близък с бопаджиите. Ти нали чу — сами потвърдиха, че ми дължат голяма услуга.
Оставих го да си вярва, тъй като прекрасно знаех, че благодарни полицаи няма, а тези дори се изгавриха с него. И аз обаче претърпях провал по едно от поръченията на Димата. Трябваше да се обадя на стария ми кадър Крейзи и да го накарам да предаде на Славчо Христов, че Димата „любезно“ го „моли“ да работят заедно. „В противен случай му предай, че ще го пратя при стария му ортак Бай Миле“ — бяха точните му думи.
— Как си, Сашко — започнах внимателно аз, като се свързах с него. — Какво ще кажеш да изпием по едно кафе?
— Не, брат’чед! — за първи път не ме нарече по име или „шефе“.
— К’во е т’ва „брат’чед“? — ядосах се аз.
— Така ни учи шефът да разговаряме с хората, които не са ни близки! — изцепи се Крейзи. — И още нещо… — прозвуча леко нагло. — Имам забрана да се виждам с теб.
— Абе, Сашко, ти да не си полудял съвсем, бе? — овладях гнева си и заговорих спокойно. — Не разбираш ли, че утре Славчо ще отиде при Бай Миле и ти ще дойдеш да ми се молиш да работиш при мен.
— Не, брат’чед никога няма да работя при теб! — изненада ме с твърдостта си Крейзи, която по-скоро се дължеше на факта, че не стоеше пред мен. Впоследствие разбрах, че беше в Швейцария, където в момента се криеха Славчо и Младен и присъствали на разговора, за да чуят дали ще се държи мъжки.
— Твоя воля, приятелю! — продължих спокойно аз. — Все пак предай на Славчо, че има още малко време да помисли дали да се присъедини към нас.
Затворих телефона, без да дочакам отговора на Крейзи.
Сашко ми беше ясен — кукла на конци, която всеки, който хванеше, разиграваше по какъвто начин си иска. Не можех да разбера как Славчо Жената имаше кураж да се дърви и защо все още беше верен на Младен. Открай бреме бе известен с това, че се присламчва към силните на деня. Този път обаче явно Маджо го бе оплел в мрежите си.
Бях сигурен за какво на Младен му е нужна бълха като Славчо. Макар и върл Костовист, превърнал се в последните години в най-големия спонсор на СДС, след появата на Симеон Втори бе един от първите, които си уредиха среща с него. Според разказа на Крейзи, Славчо и Симеон Сакскобургготски прекарали заедно девет часа на Боровец. Сашко дори се кълнеше, че той и част от охраната три пъти слизали до банката, която тогава все още била собственост на Славчо (СИБанк), и донесли четири различни по големина куфара. Последният, според думите на Крейзи, бил с най-големи размери. За радост на цялата охрана, която измръзнала в джиповете, чакайки приключването на проточилата се среща, скоро след това си тръгнали.