Пехливанов заразпитва Величко за здравето му. Киро се възползва от момента и ми прошепна:
— Тоя няма да е лошо да го приберем — посочи с пръст демонстративно мъжа на Емилия, имаше предвид да го отвлечем.
Кимнах с глава. Знаех, че Киро от доста време контролира бандата на Йосиф от Костинброд, който беше спец по отвличанията.
— Как мислиш, дали ще му вземем „един лев“? — продължи да ми досажда Киро. Така жаргонно наричахме един милион лева. — Или може би едно евро? — полакоми се съвсем Киро, без да ми остави възможност дори да му отговоря.
— Нямам идея. Не е в моя ресор — все така безпристрастно му отвърнах аз.
— Напоследък имам проблеми с моята бандичка. Нямам им доверие. Затова ти предлагам на теб — погледна ме настоятелно. — Имам план — отново не ми остави възможност да кажа нищо. — Твоите хора го прибират и държат, а моите вземат откупа. Така ще контролираме парите.
— Каква е гаранцията за мен и хората ми, че ще вземем нещо изобщо? — искрено ме развесели с идеята си.
— Как каква? Няма да го пуснете, ако не вземете нищо!
— А на теб и твоите хора какво ще ви пука, при положение че вече сте прибрали парите?
— Ако го направим, повече няма да бачкате с нас! — погледна ме победоносно. Смяташе, че ме е затапил напълно.
— Вие по същия начин с Пешо Щангата убихте на партия Бай Миле — реших да го уязвя аз.
— Така е, но какво общо има с това, което досега ти предлагах?
— Че наемниците на Щангата ги заловиха и гният в затвора, а твоите са на свобода. Знаеш, че хората, които се занимават с този тип престъпления, са особени. Не обичат да се събират с други екипи.
— Много си прав — замисли се дълбоко Киро. Просто при Бай Миле нямахме никакъв друг шанс. Само един екип нямаше да ни свърши работа. Хората на Щангата нека се сърдят на Господ — вдигна той ръце към тавана. — Точно те застреляха невинните охранители. Аз бях дал изрични инструкции на моите просто да ги арестуват и да им ударят по един приклад в главата, а да убият само Бай Миле. А онези чикиджии от страх избиха момченцата, които, добре знаеш, работеха за по хиляда лева. Оттогава съм сигурен, че има Господ! — стана съвсем сериозен Киро, сякаш за момент изтрезня и избяга от влиянието на алкохола и кокаина, които видимо бе употребил, преди да пристигне при нас.
За миг ме обзе някаква тъга за Бай Миле. Не че не бях патил доста през годините от него, но знаех, че и той като мен се бореше да оцелее. А всичките мръсни поръчки идваха от Младен. Бай Миле си замина, защото в един миг се бе превърнал в най-опасното оръжие в ръцете на Маджо. Това му беше лошото на нашия свят — първи изгаряха оръжията, а не онези, които ги държаха в ръцете си.
ГЛАВА 13
Киро Малкия, който всъщност много мразеше да му викат така, предпочиташе благоевградските си прякори Брежанеца и Буята, и Пешо Щангата, който налагаше прякора, измислен от него самия — Фюрера, съвсем последователно превземаха хероиновите територии на Златко Баретата. За учудване на всички Златко се беше покрил и сякаш бе решил да им подари бизнеса. Засега не даваше никакви сигнали, че ще отговори на ударите, които двамата му нанасяха.
Познавах Златко от дълги години. Още от времето, когато бе пристигнал от родната си Трявна, бяхме се запознали в първата официална частна фитнес зала в България, която се помещаваше в мазето на зала „София“ в Парка на свободата срещу Парк-хотел „Москва“. По онова време Златко бе обикновен анаболен тип. Блъскаше щангите като животно и макар да изглеждаше леко самовглъбен, бе учтив с останалите трениращи. Дори търсеше приятелството на другите и се опитваше да си намери работа. В крайна сметка успя и започна като портиер в новооткритата банка на Моллов. По-късно незнайно как успя да се прехвърли при баретите във Враня. Работи около година, но му бе достатъчно, за да завърже контакти с последните истински командоси. Тези, които бяха започнали да се обучават още през осемдесетте години.
След някаква кавга между тях и ръководството новобранецът Златко бе напуснал в знак на солидарност със старите лъвове. Те оцениха жеста му по достойнство и го поканиха в новооткритата си охранителна фирма „Аполо“, както и в новосъздалия се съюз на бившите барети. Техен негласен лидер беше Румен Пашата. Златко, Веско Черния и Пламен Кимбата бяха лъвчетата на Пашата — първите му бригадири, които той пращаше наляво и надясно да понабият и глобят някой грешник. Така на техен гръб Пашата градеше имидж, а те се ползваха с протекциите му и върлуващите борчески банди не ги закачаха.