— Моите ли, бе? — разпени се той. — Никога няма да ги пусна… А някой е мръднал настрани, веднага ще накарам другите да го осакатят за назидание.
Сега вече усетих, че Димата не ме бе излъгал, като каза, че го е стегнала шапката. Обикновено не споделяше нищо за себе си. А пък охранителите си издигаше на пиедестал. Години наред тръбеше наляво и надясно, че са най-добрите в България, което в интерес на истината беше голяма заблуда. Познавах момчетата му, до един бяха джудисти, които Димата караше да поддържат форма и им осигуряваше безплатна химия. Той беше добър водач, умееше да надъхва и заедно с тях бе пребил не една и две чужди охрани. Последно се бяха изявили, когато в „Ескейп“ пребиха прехвалените барети на Косьо Самоковеца. Бяха ги изхвърлили буквално от втория етаж. Оттогава набраха огромна инерция и се смятаха едва ли не за непобедими. Просто бяха забравили нещо много важно: охранителят не трябва да се бие, а да пази боса си, дори с цената на своя живот. Желязно правило беше да предпазват шефа си от провокации. И като се включваха в подобни сбивания рамо до рамо с него, го оставяха незащитен и рискуваха някой да го застреля. Димата и хората му определено не спазваха тези правила и очаквах скоро това да им изиграе лоша шега. Просто знаех, че Младен също е уловил тези моменти. А той никога не пропускаше да се възползва и от най-малките грешки на враговете си.
— Глупости говориш, Дима! — прекъснах го грубо, с риск да си навлека гнева му. — Знам колко обичаш твоите момчета. А и те отдавна са доказали, че са ти верни.
— Абе, така е — видях как разпусна юмруците си, които бе свил, когато му казах, че говори глупости. — Ама напоследък много ми се насъбра. Но пък успях, нали? — почти истерично извика Димата. — Премахнах онази дебела, гадна, гнусна торба — Бай Миле… Пуу… — изхрачи се Димата злобно. — Ти не знаеш, Жоро, що години съм го търпял тоя дебил. Аз и Маргина го запознахме с Младен, а той ни продаде за жълти стотинки. Години наред кроеше планове как да ни убие. Къде си сега, Милчо?… — развика се Димата, гледайки към върховете на дърветата.
Сетне затропа по пръстта, приседна на колене, наклони ухо към земята и отново се провикна:
— Да не си тука бе, дебелак?
Руснака бе изперкал напълно. Сякаш здравият разум, с който се гордееше години наред, се бе изпарил. Не ми беше смешно. В шибания ни занаят това можеше да се случи на всеки. Напрежението идваше в повече, дори и на най-дебелокожите. А Димата, макар и опасен престъпник, бе градско момче и чувствителен мъж. Селяндури като Маргина по не взимаха присърце тези неща. Независимо че не бе по-малко зъл от Димата, Маргина притежаваше волско търпение и спокойствие. Именно поради тази причина, макар и в сянка, той бе най-големият бос.
— Няма го вече Бай Миле, Димчо! — реших да го успокоя аз.
— Няма го, нали? — кресна отново той. — И онази курвичка, Младенчо, я няма… Крие се някъде като плъх… Бил казал да ми предадат, че ще се върне, когато падне това правителство… Нали беше много горд с Бойко?… Да, ама сега Бойко бачка за мен и Маргина.
— Аз си мислех, че все още слугува на Младен? — реших да го разприказвам докрай.
— Глупости, Жоро… Не ще и да чуе за него. Младен му нарежда, а този не иска шефове над главата си. Ние с Маргина сменихме тактиката си. Извинихме му се за едно време. Знаеш, че бяхме го понабили. После му подадохме нещичко и от нашия бизнес. Макар че може и да си чул, че като стана главен секретар, дойде да нахалства за повече проценти. Аз бях първият, който го изхвърли… Така е в този живот, приятелю! — стисна ме внезапно за ръката. — Времената се менят… Бойко Тиквата вече е фактор, а аз го познавам отдавна и знам от какво най-много се блазни. Не от пари, а от внимание… Е, дадохме му го това внимание. Двамата с Маргина го убедихме, че е най-великият играч в момента.
— Защо тогава прати да ви взимат натривки от ръцете, когато взривихте Стоил в сградата на „БулИнс“?
— На него и през ум нямаше да му мине да го направи, но ние му го подсказахме. Нали трябваше да излезем невинни пред обществото. А и трябваше този кретен най-накрая да симулира, че върши нещо.
Димата ме пусна, отдръпна се предпазливо и ме огледа.
— Никога не съм казвал, че ние сме взривили Стоил.
— И аз не го казах — реших да играя неговата игра. — Просто не си ме разбрал. Казах „когато взривиха“.
— Много добре чух, че каза „когато взривихте“, а и аз ти разкрих какво направихме след това — разтресе се от смях Димата. — Но кой ще ни търси сметка? — хвана лакътя ми отново. — Нали ти казах вече… главният секретар на МВР бачка за нас.
— Може да го натисне министърът — отдръпнах се, не обичам да ме докосват по този начин, а и Димата не се усещаше, че ме стиска.