Денят наистина беше тежък. Като излизахме от заведението, където убихме доста време, на път към джипа ни, съпровождани от охраната, чухме пукотевица в краката си. Нещо присветна. Част от момчетата се хвърлиха върху нас, а останалите заредиха пистолетите си. Атентаторите се оказаха двама подпийнали турски бачкатори, които стояха в стар Москвич и хвърляха пиратки по нас.
— Абе, вие ненормални ли сте — хванах единия за косата, след като се поотърсихме от първоначалния шок.
— Не се сърди, бате! Видяхме, че много се пазите, и искахме да видим как ще реагирате!
Направих знак на охраната да ги нарита сериозно. След което с Пехливанов решихме единодушно, че ни е лош ден и че е по-добре да се приберем.
И следващият не бе по-добър. Предната нощ се беше самоубил Величко Тонев. От известно време лежеше във Военна болница. Цирозата му сериозно бе напреднала. Отказал на многобройните си приятели да му помогнат с пари за трансплантация. Някак си бе загубил хъс за живот и не желаеше да му се прави подобна интервенция. Затова не издържал и се хвърлил от болничната си стая.
Погребението на Величко беше в Боянските гробища. Повечето от тленните останки на известните ни босове почиваха там. На погребението, освен близките му, дойдоха почти всички, с които години наред въртеше бизнес. Знаех, че Величко, който напоследък не бе в добро финансово състояние — една седмица преди да влезе в болницата, бе изчистил всичките си заеми. Имаше и членове на Масонската ложа. От години Величко бе масон. По-интересното бе, че на погребението се бяха изсипали всичките столични „стриптийз барове“. Момичетата сякаш се бяха наговорили да са в черно и с къси поли.
Да го изпратят в последния му път, бяха дошли и повечето известни софийски курви, макар и вече омъжени. Не бяха забравили бедните студентски години, когато Величко ги спонсорираше.
Церемонията започваше, когато пристигна брадясал и в ужасен вид Киро Малкия. Беше сам, без никаква охрана. Предишната вечер Пехливанов едва го беше намерил, беше се покрил в поредния провинциален хотел, този път за около две седмици.
— Вече мислех, че няма да дойдеш — подшушна му той.
— Ти за какъв ме имаш бе, Жоро? — поразсърди се Малкия. — Вярно е, че съм много зле, но за нищо на света няма да го пропусна. Помниш, че преди години Величко използва връзките на братовчед си, за да помогне на болната ми майка.
— Къде са ти момчетата? — попитах го аз.
— Умориха се и избягаха — усмихна се кисело той. — Никой не може да издържи на моя ритъм — след което се вторачи във водещата на „Море от любов“ Наталия Симеонова, която, придружавана от възрастна жена, седеше до майката на Величко и ридаеше неутешимо.
— Величко имаше вкус… И тази ли е чукал? — изцепи се Киро.
— Стига си богохулствал — смъмри го Пехливанов. — Денис, мъжът на Наталия, му е бил съученик. Разбрах, че е в САЩ, затова пратил майка си и жена си.
Заваля дъжд и се наложи да преместят ковчега под дървения скован навес. Бях разстроен и нямах намерение да минавам за последно „сбогом“.
— Не искам да плаша хората с вида си — промърмори Киро и ме последва.
Дъждът се усили. Но не можа да отмие моите мисли, предположих и на Киро. А той ми изглеждаше съсипан под попрегърбената си фигура.
— Ей т’ва е животът, Жоро — тупна ме неочаквано по гърба той. — Величко беше добър човек, а не престъпник като нас. И в крайна сметка и той е там под сайванта — махна с ръка Киро.
— Където ще отидем и аз, и ти, нали? — усмихнах се криво.
— Да, където ще отидем и аз, и ти — повтори като ехо след мен. — Без значение какво ще направим оттук нататък — поразведри се малко, сякаш тази мисъл напълно го успокои.
ГЛАВА 18
Погребението на Димата Руснака се случи в най-отвратителния ден. Не беше студено, а неуютно — влажно и гнило.
Охранителите стояха като замръзнали по протежение на целия гробищен парк от двете страни на улицата. Всички имаха комутатори и през пет минути отговаряха стриктно на шефа на охраната.
Те също приличаха на гарги с черните си облекла. Тук-там ги разреждаше по някой полицай, който не смееше да вдигне дори поглед към тях. Бяха ги пуснали просто за присъствие.
Пред централния вход дремеха като нанизани на синджир шест-седем мерцедеса S класа. Собствениците им отдавна седяха по местата си в църквата, където щеше да се състои опелото. Никой не можеше да влезе без покана. Още повече вътре в гробищния парк бе разположен трети кордон с охрана — все здрави и мълчаливи момчета.