Слави Бинев и хората му бяха хванали Маджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „Мария Луиза“, където по това време бе щабът на каратистите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе и започнали да ги бият. А с Маджо само преговаряли да се отдръпне от охранителния бизнес или поне той така разказа пред репортер на в. „168 часа“ и заведе двамата си приятели, за да снимат нараняванията им. В интерес на истината, беше странно, че на него нищо му нямаше.
— Разказвай, Енчо! — измъкна ме от мислите ми Димата.
— Какво бе, бате Димчо? — измуча борецът.
— Това, което си ми разказвал преди — срита го нетърпеливо Димата.
Енчо беше преживял голяма лична трагедия. След като Маджо стана бос, реши да му се отблагодари за вярната служба. Енчо не ставаше за никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше и дори заживя в къщата на Младен.
По онова време бе симпатично момче. Запозна се с дъщерята на Венци Стефанов и набързо се ожени за нея. Бъдещият футболен бос вече развиваше проспериращ бизнес. Енчо смяташе, че с благодетели като него и Младен цял живот ще си развява байрака. По-нататък историята бе досущ като в „Кръстникът“ (любимата книга на Младен, с която лягаше и ставаше).
Енчо си беше прост селяк, който знаеше едно — жените трябва да слушат. И сега, когато някаква градска мадама се опитваше да му се качи на главата, смяташе, че е нормално да я по-наплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, се бе оплакала на баща си. А той — на Младен. В типичния си поучителен стил Маджо отдели доста време да обяснява, че така не се постъпва. Но той се пъчеше, че е световен шампион и никой не може да му нарежда какво да прави.
Месец по-късно отново бе шамаросал жена си, но този път бе уцелил лош момент. Явно Маджо, препрочитайки любимата си книга, бе достигнал до тази част, в която дон Корлеоне раздава справедливост. Без да се замисли, беше пратил всичките си хора да натрошат бившия си колега. А те, в старанието си да изпълнят задачата, го бяха били с железа по главата. Енчо лудна напълно. Не смееше да се прибере в родния Сливен, а и не се знаеше дали има и при кого. Може би само инстинктът му бе подсказал да стигне до мястото, където беше израснал — хотел „Диана“, бившето училище „Олимпийски надежди“ и залата, в която тренираше. Оттам нататък заживя като куче. Лятото спеше на тревата или на пейките на басейна, ядеше останките от стола, ако някой го съжалеше и го нахранеше. Чистеше едно кафене, където понякога му даваха кафе или чай да се стопли.
Някогашната легенда в борбата и един от основателите на групировките се бе превърнал в обикновен клошар.
— Колко пъти ще ме караш, бе? — озъби се Енчо.
— Енчо… — ядоса се не на шега Димата, — Младен ти увреди главата, която и без това не ти беше нужна. Аз ще пратя да ти начупят краката… да те видя тогава какво ще правиш? При т’ва знаеш — развихри се отново Димата, — че аз първи те усетих, че се преструваш на луд, за да не те наказва още Маджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да го заблудиш, че си си получил заслуженото, даже го накара да има и угризения.
— Открай време си такъв, Дима — надигна се Енчо и започна да обикаля нервно около нас.
— Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял да ми налетиш!
— Нема, бе, нема… Просто съм зле. Може да не съм луд, ама главата постоянно ме боли — стана по-словоохотлив той.
— Айде, разказвай тогава…
— Ти не можеш ли да му го разкажеш — хвърли поглед към мен. Познавахме се от години, но нямахме никакъв контакт.
— Искам да го чуе от твойта уста! — беше непреклонен Димата.
— Еми, става въпрос за едно време, кога ни пребиха на „Мария Луиза“ — втренчи поглед той. — Мен и Кирето ни затвориха в подземията и ни предложиха, ако им направим по една свирка, да не ни бият. И двамата отказахме и затова ни пребиха от бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяха много… Премазаха ме. После ме качиха да ми покажат какво прави Младен — сниши глас Енчо. — Качиха ме на едно столче, да гледам през прозореца. Маджо беше клекнал на колене и обслужваше оня — Цецо Божков-Животното, дето после го раниха в „Дружба“ и умря в болницата — последните думи ги изстреля нечленоразделно, повишавайки тон, сякаш искаше да ги изхвърли от мислите си. — Няма ли да ми дадеш някой лев, бате Димчо? — на мига забрави за мен и се обърна към Димата.