— Ето ти малко студено кафе — подаде му чашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб на отчаяния Енчо.
Димата открай време си беше такъв. Имаше си изградени правила. Смяташе, че лудите и сакатите са наказани лично от Господ, затова не проявяваше никаква милост към тях. Случваше се да взема стотинките на слепци и просяци и се оправдаваше: „Защо, след като Господ веднъж ги е наказал, аз да не ги донакажа?“ Въпреки че споменаваше името на Господ, не вярваше в него. Някога ограбваше храмове. Дори си позволяваше, влизайки в църква, най-безцеремонно да взема от даренията, смяташе, че това ще му донесе късмет.
Бяхме се отдалечили на около десетина метра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Енчо приближаваше към нас.
— Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш ли някакви пари? — с надежда погледна Димата.
— Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не се ебаваш с мен? — заби юмрук в челюстта му Руснака.
Енчо се свлече и започна да бърше кръвта от разкървавените си устни.
— Разказвай, боклук! — ритна го силно в ребрата Димата.
Енчо се разтресе от страх, определено бе наплашен от бой.
— Ше разкажа… — изхлипа той — Навремето Младен ме води няколко пъти от другата страна на линията — посочи с ръка, говореше за квартал „Изгрев“.
— Е и, какво правехте там? — наведе се любопитно над него Димата.
— Ходехме при онзи, стареца… неговия приятел… генерала…
— Разказвай, де! — задъха се в напрегнато очакване.
— Ми к’во да разказвам… Оня дъртият… ни прави френска.
— И к’во друго? — в странна еуфория Димата бе зяпнал и попиваше всяка дума от странните бръщолевения на шантавия Енчо.
— После дъртият поиска да го…
— Е, и к’во?
— Ми… направих го. Младен преди това ми беше казал, че ще се издигнем много, ако свърша тая работа… Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свикнал само да ги лашкам и на оня нещо не му хареса… Както го бях така обърнал на задна гума, тоя бръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикна в устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне. Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам за няк’ва курва, че постъпвам така с него. Маджо оправи нещата. Прегърна го, започна да го целува по гърдите, а после се замляскаха — направи отвратена физиономия Енчо.
— Значи е искал нежност бе, Енчо! — прихна най-сетне Димата.
— Сигурно…
— Нямам пари… излезнал съм така от нас бе, глупак! — ядоса се отново Руснака. Замисли се и се обърна към мен: — Жоро, дай му някакви пари на тоя нещастник.
Имах около хиляда лева в мен, извадих ги и му ги подадох всичките.
— Абе, ти луд ли си? — дръпна ги от ръката ми Димата, отдели десет лева, подаде ги на Енчо, а останалите ми ги върна. — Мотай се наоколо! — нареди му той. — Скоро ще те потърся отново. Разбра ли сега, Жоро — след дълго мълчание се обърна към мен Димата: — Излезе, че сексът е създал СИК…
ГЛАВА 3
Явно не настинката ме тормозеше толкова, колкото мрачните мисли, които ме бяха налегнали. Побутнах поредната чаша с горещ чай и скочих на крака.
От цялата история с Енчо, която мина през съзнанието ми, сякаш отново ме стегна сърцето. Отворих с размах прозореца и поех от мразовития въздух. Дробовете ми се напълниха и задържах студа в себе си сякаш исках да се прочистя. За миг се бях втрещил и от това, в какво състояние бе изпаднал и Димата Руснака, безспорен хегемон на ъндърграунда, поне за момента, но загубил разсъдъка си.
Колкото повече опознавах света около себе си, усещах как помията ме залива с по-голяма сила. До онази вечер смятах, че се борехме за уважение — с бухалки, бой, страх, сила… Стигнахме до момента, в който печелехме и с интриги, но и там по-хитрият и прагматичният побеждаваше. Нямаше място за сърдене. Просто беше въпрос на оцеляване.
Стоях на балкона, вдишвайки студения въздух, и се опитвах да изчистя съзнанието си. Не можех да проумея, че толкова време, повече от десет години, бяхме марионетки в ръцете на Любен Гоцев, бивш разузнавач, бивш генерал, бивш заместник вътрешен министър, бивш външен министър и вечен хомосексуалист, защото бивши педерасти от запаса и резерва няма.
Димата и Енчо напълно разбиха илюзиите ми, че нещо изобщо е зависело от нас. Оказа се в крайна сметка, че всичко е било въпрос на благоволение и на това, дали Маджо ще задоволи желанията на своя благодетел.
Онази вечер, след като изпратих Димата почти до тях, най-накрая той реши да сподели защо ме е потърсил толкова късно. Когато чух цялата история, не можех да не призная, че ненапразно навремето Пламен Симов, по прякор Килията, от „Люлин“, един от най-известните дърти тарикати в България, го бе нарекъл Стратега.