— Никакъв проблем — отново ме изненада с отговора си. Явно нещо му се бе случило. Не го бях виждал от рождения му ден. След като не можахме да извъртим Маджо, напълно бе забравил за мен и за това как ще се спасявам от отмъщението на Младен. Нямах илюзии, че сега, месеци по-късно, ме търси, за да ми предложи помощ. Бях сигурен, че ще иска услуга.
Тупана ме чакаше в колата на включен двигател и с пуснато парно. Съвсем ми беше опротивял в старанието си да отгатва желанията ми и да ми угажда. Имах чувството, че иска едва ли не да влезе в мозъка ми. Като чу, че съм се разболял, звънеше на определени интервали, за да ме пита имам ли нужда от ново лекарство, плодове или чай. Сега се опита да ме заговори, за да разбере дали се чувствам по-добре. Отдавна бях свикнал да го възприемам като вещ затова просто му наредих накъде да кара.
Заведението се намираше на главния булевард, в новопостроена лъскава сграда в „Младост 1“. Кафенето държеше синът на Сашо Дончев, собственика на „Овергаз“. Явно за нищо друго не ставаше, но баща му бе щастлив, че все пак го е измъкнал от кокаиновите компании, и му бе предложил едно ултрамодерно занимание за млади нехранимайковци, а именно да държи гъзарско кафене. Вероятно се надяваше да се научи на отговорност и след време да наследи могъщата газова империя.
Оставих Тупана да пази колата, като същевременно му наредих да запази място и за джиповете на Пехливанов. Жоро пристигна петнайсетина минути по-късно. Разтегна фалшива усмивка, стисна ми силно ръката, чак ме прегърна и притисна към себе си. „Явно сериозно го е закъсал!“ — помислих си за миг, след като започваше по този начин.
— Жорка, твоят човек ми е запазил място и за двата джипа, но аз съм само с единия… и съвсем сам — ухили се неловко. — Винаги съм ти казвал, че има телепатия между нас — продължи да се мазни той. — Сякаш си знаел, че съм сам, и си го оставил отвън, така ще пази и моя джип.
— Ако се опитваш да ме проверяваш дали не съм чул някакви слухове за теб, предварително ти казвам, че не съм.
Вместо да се обиди, той се разсмя гръмогласно в типичния си стил, плесна ме закачливо по ръката и подхвана някак си заговорнически:
— Ей, не можеш да се отървеш от тези съмнения? Кога най-накрая ще се увериш, че съм ти истински приятел?
— Никога не съм се съмнявал — подхванах лицемерието му.
— Изгоних ги моите… — мина направо по същество той. — Всичките накуп!
— Що бе, какво се случи? — развеселих се аз.
— Още от рождения ми ден ме ядосаха. Мислят си, че в калабалъка няма да усетя какво са консумирали, но аз винаги карам на тях сметката да им я засичат отделно. И знаеш ли какво се оказа? Тия мръсници за цяла вечер са изпили 60 Red Bull-а.
— Нали ти беше рожден ден? — закачих го аз.
— И к’во като е рожден ден, трябва да ме набутат ли? Изпили са ги, щото са на аванта. Те са 8 човека, раздели ги. Нормално ли е да са изпили по 7–8 Red Bull-a? — опитваше се да ме убеди в правотата си той.
— Само заради това ли ги уволни? — напуши ме смях.
— Глупости — разхили се за пореден път изкуствено. — Може да съм стиснат, но чак пък толкова… Даже мога да се определя по-скоро като разумен… Харча внимателно. Просто след тази случка реших да им обърна по-сериозно внимание. Преди това сякаш бях забравил за тях. Някак се бях пуснал по течението. Забелязах колко много грешки правят, съвсем се бяха занемарили. Започнаха да вземат млади момчета от охраната в „Текила бар“, та да ги заместват, за да почиват повече. И така сами се наредиха. Един от младоците, супер натегач, се престраши и ми разказа, че, докато ме чакат пред нас в стаичката на охраната, постоянно ме коментират. Знаеш, че не обичам портаджиите — хвърли ми изпитателен поглед и разчеса носа си. — Веднага го отпратих. Като излизаше през вратата, мернах сълзи в очите му. Явно се бе обидил от това, че не му вярвам. Върнах го и му дадох един диктофон да ги запише. Няма да повярваш какво чух. Първо, че всеки един от тия идиоти е над четирийсет и пет — с петнайсет години по-стари, а ме наричат Бай Георги. Айде да го минем като уважение, но когато чух, „да го туря на баба му на Бай Георги“ и колко съм бил стиснат, абе изобщо да не ти разправям, че ще се ядосам отново и ще ходя да ги разстрелям.
— Е, и ти какво направи, като чу всичко това? — едва сдържах смеха си.
— Събрах ги и им казах да изчезват.
— А кой го беше казал това за баба ти?
— Любо — най-кроткият, вече девета година работеше при мен. (Охраната му до един бяха бивши съкратени служители от „Борба с масовите безредици“ — бел. авт.)
— Какво като работи девета година при теб? Защо не го размаза?
— Не става така, Жоре! Те са като част от семейството ми. Знаят ми всички тайни, ще ги озлобя.