Къщата на жена ми. Нейната градина. Колко красиво беше всичко! Колко спокойно! И ако само Памела не проявяваше чак такава загриженост за моето благополучие, чак такава склонност да ме увещава да върша неща, които са по-скоро за мое добро, отколкото за мое удоволствие, тогава животът ми щеше да бъде рай. Забележете, не искам да ви оставя с впечатлението, че не я обичам — обожавам дори въздуха, който тя диша — или че не мога да се справям с нея, или че съм мъж под чехъл. Искам само да кажа, че от време на време е възможно леко да ме дразни с начина си на поведение. Например тези нейни малки превзетости — така ми се иска да се откаже от тях, особено от навика си да ме сочи с пръст, когато иска да наблегне на някоя фраза. Не бива да забравяте, че аз съм мъж с доста дребно телосложение и един подобен жест, когато се използва прекалено често от човек като жена ми, може да започне да ме стряска. Понякога ми е трудно да убедя самия себе си, че тя не е деспотична жена.
— Артър! — извика Памела. — Ела тук.
— Какво?
— Току-що ми хрумна прекрасна идея. Ела тук.
Обърнах се и се приближих до дивана, на който лежеше.
— Слушай — каза тя. — Искаш ли да се позабавляваме?
— Как да се позабавляваме?
— Със Снейпови?
— Кои са Снейпови?
— Хайде де! Събуди се! Хенри и Сали Снейп. Нашите гости за уикенда.
— И какво?
— Слушай сега. Лежах си тук и си мислех колко са ужасни… начинът им на държане, той с неговите вицове, а тя като замаяна от любов лястовичка… — Жена ми се поколеба, като се усмихваше лукаво, и по някаква необяснима причина останах с впечатлението, че се кани да каже нещо шокиращо. — Та… ако така се държат пред нас, тогава, за бога, какви ли са отношенията им насаме?
— Виж какво, Памела, един момент…
— Не ставай глупав, Артър. Нека се позабавляваме — веднъж да се позабавляваме истински — тази вечер.
Тя почти се беше надигнала от дивана, лицето й грееше от внезапно обзелото я безразсъдство, устата й бе леко отворена и ме гледаше с две кръгли сиви очи във всяко от които бавно танцуваше по една искрица.
— Защо да не го направим?
— Какво искаш да направим?
— Как, ами то е очевидно. Не се ли сещаш?
— Не, не мога.
— Само трябва да сложим един микрофон в стаята им.
Признавам, че очаквах нещо неприятно, но когато чух тези думи, бях така потресен, че не знаех какво да отговоря.
— Точно това ще направим.
— Ей! — извиках. — Не! Чакай малко. Това е изключено!
— Защо?
— Защото е най-отвратителният номер, за който някога съм чувал. То е все едно да… ами да, все едно да подслушваш през ключалката или да четеш чужди писма, само че много по-лошо. Не го казваш сериозно, нали?
— Разбира се, че говоря сериозно.
Знаех как мразеше да й се противоречи, но имаше случаи, когато чувствах, че трябва да се наложа, дори да имаше значителен риск.
— Памела — казах, като рязко изговарях думите. — Забранявам ти да го правиш!
Тя свали краката си от дивана и седна много изправена.
— На какъв, за бога, се правиш, Артър? Просто не мога да те разбера.
— Не вярвам да е чак толкова трудно да разбереш.
— Дрън, дрън! Знам, че си правил много по-лоши неща от това.
— Никога!
— О, моля те! От къде на къде реши, че си толкова по-добър от мен?
— Никога не съм вършил подобни неща!
— Добре, момчето ми — каза тя и насочи пръста си срещу мен като пистолет. — А какво ще кажеш за случая в Милфордови миналата Коледа? Спомняш ли си? Тогава едва не се пръсна от смях и аз трябваше да ти запушвам устата с ръка, за да не ни чуят. Какво ще кажеш за това като начало?
— То беше друго. Не бяхме в собствената си къща. А те не бяха наши гости.
— Няма никаква разлика.
Тя седеше все така изправена, втренчила в мен кръглите си сиви очи, а брадичката й бе започнала да се вири по особено презрителен начин.
— Не се дръж като надут двуличник. Какво те е прихванало, за бога?!
— Наистина мисля, Памела, че това е много отвратителен номер. Честна дума.
— Но чуй, Артър. Аз самата съм отвратителна. Какъвто си и ти — по свой начин. И точно затова се разбираме.
— За пръв път чувам тази глупост.
— Виж какво, ако изведнъж си решил коренно да промениш характера си, това е друга работа.
— Престани да говориш така, Памела.
— Разбираш ли — каза тя, — ако ти наистина си решил да станеш друг човек, тогава какво, за бога, ще правя аз?
— Не се чуваш какво говориш.
— Артър, как е могъл такъв добър човек като теб да общува с гадина като мен?
Бавно се отпуснах в креслото срещу нея, а тя непрекъснато ме гледаше. Разбирате ли, Памела беше едра жена, с едро бяло лице и като ме погледнеше сурово, както правеше в момента, чувствах се… как да кажа… обгърнат, почти задушен от нея, сякаш беше ведро със сметана, в което бях паднал.