— Нали не искаш наистина да им погодим този номер с микрофона?
— Ама разбира се, че искам. Крайно време е да се позабавляваме малко. Хайде, Артър, не ставай надут пуяк.
— Не е хубаво, Памела.
— Точно толкова е хубаво — пръстът отново се насочи към мен, — колкото когато намери онези писма в чантичката на Мери Робърт и ги изчете от начало до край.
— Не биваше да правим това.
— Кой, ние ли?
— Ти също ги прочете, Памела.
— И на никого нищо лошо не сторихме. Ти сам го каза тогава. А сега случаят е по-различен.
— Ще ти бъде ли приятно, ако на теб ти скроят такъв номер?
— А какво ме интересува, след като не знам, че ми го кроят? Хайде, Артър. Не бъди толкова мекушав.
— Трябва да го обмисля.
— Може би големият радиоинженер не знае как да свърже микрофона с говорителя?
— Това е най-лесното.
— Добре де, върви тогава. Върви и го направи.
— Ще го обмисля и ще те уведомя по-късно.
— Нямаш време за това. Те могат да пристигнат всеки момент.
— Тогава няма да го направя. Нямам намерение да ме заловят на местопрестъплението.
— Ако дойдат, преди да си свършил, просто ще ги задържа тук. Няма никаква опасност. Колко е часът всъщност?
Беше почти три.
— Пристигат от Лондон — каза тя. — И със сигурност няма да тръгнат, преди да са обядвали. Това значи, че имаме много време.
— В коя стая ще ги настаниш?
— Голямата спалня с жълтите тапети в края на коридора. Не е много отдалечена, нали?
— Предполагам, че ще стане.
— А между другото, къде смяташ да монтираш високоговорителя?
— Все още не съм казал, че ще го направя.
— О, боже! — извика тя. — Как ми се ще да зърна онзи, който би се опитал да те спре сега. Само си погледни лицето. Почервеняло и трескаво, обладано единствено от мисълта за предстоящото. Защо да не сложиш високоговорителя в нашата спалня? И хайде, по-бързичко.
Колебаех се. Много държах да се колебая винаги, когато тя се опитваше да ми заповяда, вместо любезно да ме моли.
— Не ми харесва, Памела.
От този миг нататък тя не пророни нито дума; просто седеше неподвижна и ме наблюдаваше с примирено изчакващо изражение на лицето, като че ли беше се наредила на дълга опашка. От опит знаех, че това е сигнал за опасност. Приличаше ми на бомба с изваден предпазител и беше само въпрос на време, преди — бум! — да избухне. В последвалата тишина почти я чувах как цъка.
Затова станах без повече приказки, отидох в работилницата си и взех микрофон и четирийсет и пет метра жица. Сега, след като бях далеч от нея, със срам трябва да призная, че самият аз започнах да усещам известна възбуда, съвсем слабо затоплящо гъделичкане на хиляди иглички под кожата, някъде около връхчетата на пръстите. Не беше кой знае какво, забележете. Всъщност почти нищо. Бог ми е свидетел, че изпитвам същото всяка сутрин, когато отварям вестника, за да проверя курса на някои от по-едрите акции на жена ми. Така че нямах намерение да се увличам от някаква си глупава шега. Същевременно обаче трябва да си призная, че ми беше забавно.
Изкачих стъпалата по две наведнъж и влязох в жълтата стая в края на коридора. Изглеждаше чиста и необитаема, като всички стаи за гости, с двойно легло, жълта атлазена кувертюра, светложълти стени и златисти завеси. Започнах да се оглеждам за подходящо място, където да скрия микрофона. Това беше най-важно, защото, каквото и да се случеше, той не биваше да бъде открит. Първо си помислих за коша с дървата до камината. Да го сложа под дървата. Не, не е достатъчно сигурно. Зад радиатора? Или върху гардероба? Под бюрото? Нито едно от тези места не ми изглеждаше достатъчно професионално. Навсякъде имаше вероятност да се надникне заради изпуснато копче или нещо подобно. Накрая проявих значителна изобретателност, като реших да го сложа между пружините на канапето, което беше опряно до стената близо до края на килима. По този начин оловната жица можеше да мине отдолу и да стигне до вратата. Повдигнах канапето и пъхнах каквото трябваше отдолу. После здраво завързах микрофона между пружините, като специално внимавах да бъде обърнат към стаята. След това изведох жиците под килима чак до вратата. Вършех всичко внимателно и спокойно. Там, където жицата трябваше да излезе през вратата, издълбах в дървото плитко улейче, и тя стана почти невидима.
Всичко това, разбира се, отнемаше време и когато внезапно чух хрущенето на гумите върху чакъла навън, а после затръшването на вратите и гласовете на гостите ни, едва бях сигнал до средата на коридора, където прикрепвах жицата покрай перваза на дюшемето. Спрях, изправих се с чука в ръка и трябва да ви призная, че изпитах страх. Нямате представа колко деморализиращо ми подейства този шум. Същия внезапен, стягащ стомаха страх бях изпитал по време на войната, когато един следобед, както в библиотеката спокойно се занимавах с моите пеперуди, в другия край на селото падна бомба.