Annotation
Шейсет и четири годишен блестящ математик, претърпял тежка автомобилна катастрофа, в резултат на която паметта му трае само… 80 минути, наближаваща трийсетте домашна помощница, търпелива, грижовна и почтителна, и десетгодишният й син, запален по бейзбола. Трима герои и една по японски изящна до най-дребния детайл и затрогваща история за съпричастие, искрена привързаност и човешка топлота. Числата са убежището на Професора, чрез тях той общува и дири устои в изплъзващото му се ежедневие. И ето че математиката може да не е суха и скучна наука, населена с непонятни знаци и символи, а сияйна вселена от магически цифри и формули, наподобяващи строфи на поема, които сближават, сприятеляват, сплотяват, разбулват неподозирани тайни, изплитат здравата нишка на духовна връзка между три поколения.
Йоко Огава - Любимата формула на Професора
За автора
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Единайсета глава
Обработка TtRG
Сканиране: SilverkaTa, 2017
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2017
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
Йоко Огава - Любимата формула на Професора
За автора
Дълъг е списъкът с литературни отличия на японската писателка Йоко Огава (р. 1962 г.), възпитаничка на университета „Васеда“. Още първата й творба през 1988 г. е удостоена с награда за дебют. Следват авторитетните „Акутагава“ (1990), „Танидзаки“ (2006), „Шърли Джаксън“ (2008)… Произведенията й се издават в цял свят. Романът „Любимата формула на Професора“ (2003), от който за два месеца са продадени един милион екземпляра, получава Наградата на японските книгоразпространители и престижното отличие „Йомиури“ (2004). Филмовата му адаптация (2006) е дело на японския режисьор Такаши Коидзуми.
Първа глава
Аз и синът ми го наричахме Професора. А той наричаше синa ми Рууто[1], понеже главата му отгоре бе плоска, досущ като знака за корен квадратен.
— Я виж ти, какъв буден ум се е насъбрал тук! — казваше Професора, галейки го по главата, без да се притеснява, че ще разроши косата му.
Синът ми, който винаги носеше шапка, за да се предпази от закачките на приятелите си, плахо свиваше рамене.
— Ако го използваме, можем да открием истинското значение на безкрайните, както и на непознатите за нас числа…
Професора очертаваше с показалеца си следната фигура в ъгъла на потъналото в прах бюро:
Сред неизброимите неща, които аз и синът ми научихме от него, смисълът на корен квадратен заема едно от челните места. На Професора, който вярваше, че устройството на света може да бъде изразено с езика на числата, думи като неизброими сигурно не му бяха особено приятни, но пък как ли по друг начин да ги наречем? Научихме за огромни прости числа, съставени от стотици хиляди цифри, за най-голямото число, използвано в математическо доказателство и вписано в „Книгата на Гинес“, за математически идеи, прекрачващи отвъд безкрая, ала колкото и подобни примери да изредя, те не биха могли да се сравнят с пълноценното време, прекарано с Професора.
Ясно си спомням деня, когато тримата изпробвахме магическия ефект от това, да вмъкнеш число под знака за корен квадратен. Април тъкмо беше започнал, вечерта бе дъждовна. В притъмнелия кабинет светеше електрическа крушка, захвърлената от сина ми ученическа раница се бе преобърнала върху килима, през прозореца се виждаха натежалите от дъжд цветове на кайсията.
Не винаги и не във всяка ситуация Професора очакваше да чуе от нас правилния отговор. Радваше се, когато, не можейки да отвърнем, вместо да потънем в мълчание, подхвърляхме отчаяни и необмислени грешни отговори, а ако от тях произлизаха нови въпроси, надграждащи първоначалните, беше още по-щастлив. Влагаше свой уникален смисъл в понятието вярна грешка и това успяваше да ни вдъхне увереност именно след като дълго и безрезултатно си бяхме блъскали главите над определена задача.
— Добре… а сега дали да не пробваме да намерим корен квадратен от –1? — казваше той.
— Умножаваме дадено число по същото число, за да получим –1, нали така?
Синът ми, който най-сетне тъкмо бе стигнал до дробите в училище, след почти 30-минутната лекция на Професора вече приемаше съществуването на числа, по-малки от 0. В главите ни изплува образът на