* * *
Според трудовите стандарти за една домашна помощница работата при Професора би могла да се определи като лесна: малка къща, без гости или телефонни обаждания, готвене само на малки порции за един човек, който не се интересува от храната. За разлика от предишния ми опит от всички други места, където бях работила и където винаги трябваше да свърша възможно най-много неща за определено време, сега бях щастлива, че можеше да не бързам и спокойно да почистя, изпера и сготвя. Научих се да разбирам кога Професора започва да решава задачите за нов конкурс и измислях как да не му преча. Лъсках на воля масата в кухнята със специална политура, постегнах с допълнителни парчета плат матрака на леглото му. Дори изобретих хитър начин добре да скрия морковите във вечерята му.
Най-трудната част от работата ми беше да схвана как функционира паметта на Професора. Според вдовицата той не помнеше нищо след 1975-а; но аз нямах представа какво значи за него „вчера“ и дали би могъл да мисли в перспектива за утре, или до каква степен страда от това си положение.
Беше ясно, че до следващия ден вече ме е забравил. Бележката с портрета ми, закачена на маншета му, просто го информираше, че това не е първата ни среща, ала не можеше да му възстанови паметта за времето, което бяхме прекарали заедно.
Когато излизах на пазар, се стараех да се върна до един час и двайсет минути. Както и подобаваше на математик, механизмът в мозъка му, който отмерваше онези осемдесет минути, беше по-точен от всеки часовник. Ако от момента на последните ми думи, излизайки от къщата, до мига на прибирането ми бяха изминали един час и осемнайсет минути, получавах приятелски поздрав, но след един час и двайсет и две минути се връщахме на „Кой номер обувки носите?“.
Постоянно внимавах несъзнателно да не направя някоя непредпазлива забележка, която можеше да го разстрои. Веднъж почти си прехапах езика, като започнах да разказвам: „В сутрешния вестник пишеше, че министър-председателят Миядзава…“ (за Професора министър-председател беше все още Такео Мики). Почувствах се ужасно, когато изтърсих: „Какво ще кажете да купим телевизор, за да гледаме Олимпийските игри в Барселона…“ (последните Олимпийски игри за него бяха в Мюнхен).
Професора обаче не даде вид това да го е смутило. Щом разговорът се отклонеше в посока, дето той не можеше да следва, търпеливо, без да се ядосва, изчакваше да се върнем на тема, по която имаше какво да каже. Но от своя страна никога не ме попита нещо лично: от колко време работех като домашна помощница, откъде съм и имам ли семейство… Може би се страхуваше да не ме притесни, като повтаря въпроса си отново и отново.
В крайна сметка единствената тема, която спокойно можехме да обсъждаме, беше математиката. Всъщност в училище толкова мразех този предмет, че само при вида на учебника ме побиваха тръпки. Ала нещата, на които ме учеше Професора, някак с лекота намираха път към ума ми, и то не защото бях помощница, искаща да покаже интерес пред работодателя си, а защото той беше изключително надарен учител. Въздишката на възхищение, с която се надвесваше над формулата, думите, с които възхваляваше красотата ѝ, блясъкът в очите му — всичко това бе наситено с дълбок смисъл.
От голяма полза беше, че забравяше на какво ме е учил, и можех свободно да задавам един и същ въпрос, докато разберях отговора. За нещата, които повечето ученици биха схванали отведнъж, на мен ми бяха нужни пет или даже десет повторения, но аз продължавах да питам, та накрая да ми стане ясно.
— Човекът, открил приятелските числа, е бил направо изумителен!
— Така е. Това е бил Питагор през шести век преди Христа.
— Че имало ли е числа толкова отдавна?
— Разбира се! Нима си мислите, че са се появили някъде в края на периода Едо[9]? Числата са съществували още преди човешките същества, дори преди да е бил създаден самият свят.
Разговорите ни винаги протичаха в трапезарията. Професора седеше на масата за хранене или си почиваше в креслото до прозореца, докато аз бърках нещо на газовата печка или миех съдовете на мивката.
— Тъй ли? Винаги съм смятала, че човекът е измислил числата.
— О, не, изобщо не е вярно. Ако беше така, надали щяха да са толкова трудни за разбиране и нямаше да има нужда от математици. Никой не е бил свидетел на появата на първите числа — когато ние сме ги забелязали, те вече са съществували от дълго време.
— Затова ли толкова много умни хора се опитват така упорито да разгадаят тайната на действието им?