* * *
Още от първия миг, в който двамата със сина ми се срещнаха, сякаш цялата резервираност и напрежението, които бях усещала дотогава, се разсеяха и изпитах доверие към Професора. Както бях обещала предната вечер, дадох на сина си карта с местоположението на къщата и му казах да дойде направо там от училище. Да водиш деца на работното си място, беше против установените трудови правила на Агенцията и това не ми даваше мира, ала енергичната настойчивост на Професора не търпеше отказ.
На следващия ден, щом синът ми се появи на вратата с ученическа раница на гърба, Професора се разля в широка усмивка, разтвори ръце и го прегърна. Нямах време нито да посоча бележката с „…и нейният син, на 10 години“, нито да му обясня как се е стигнало дотук. Преливаше от загриженост, когато с двете си ръце искаше да защити беззащитното създание пред себе си. Бях щастлива да видя сина си, прегърнат от някого по този начин. Не само това, ами се размечтах, че и аз някога ще се радвам на подобно посрещане…
— Много мило, че си дошъл чак до тук! Благодаря ти, благодаря ти! — каза той, без помен от дежурните въпроси за числата, които ми задаваше всяка сутрин, виждайки ме за първи път.
Синът ми застина, смутен от неочакваната сърдечност, но някак си успя да отрони нещо подобаващо в отговор на ентусиазма на човека насреща. Професора свали шапката му (с логото на „Тигрите“[10]) и го погали. След това, още преди да е научил истинското му име, се обърна към него с прякор, който не можеше да бъде по-подходящ.
— Ще те наричам Рууто — каза той. — Знакът за корен квадратен е много благороден символ, щедро дава подслон на всички числа.
После бързо посегна към бележката на маншета си и добави:
„Новата домашна помощница… и нейният син, на 10 години…
В някакъв момент бях направила етикети с имената ни, с надеждата по този начин да облекча бремето на Професора. Мислех си, че ако не само той носи бележки по дрехите си, а и ние имаме означителни табелки, това би освободило и двете страни от излишни притеснения. Казах на сина ми, когато си тръгва след часовете, да маха табелката с името на училището и да я заменя с другата — тази със знака
Не след дълго синът ми свикна с това неподражаемо посрещане, даже взе да му харесва. Сам си сваляше шапката и гордо поднасяше темето си, сякаш искаше да покаже колко е достоен да носи името Рууто. От своя страна Професора, редом с думите за поздрав, никога не пропускаше да изтъкне значимостта на знака за корен квадратен.
Той за пръв път долепи длани с уважително кимване пред храната, която бях сервирала, и произнесе подобаващите слова, преди да започне да се храни, в деня, когато седнахме да вечеряме тримата заедно. Съгласно условията на нашия договор трябваше да му приготвям вечерята в шест часа и да си тръгвам в седем, щом приключех с миенето на чиниите, ала веднага след като се появи синът ми, Професора възнегодува срещу този график.
— Абсолютно немислимо е един възрастен невъзмутимо да се тъпче пред погледа на дете, което е гладно! Ако трябва да свършите с нещата тук и после да приготвяте нова вечеря, когато се приберете вкъщи, Рууто ще има шанса да се нахрани чак към осем. Така няма да стане. Не само че не е ефективно, ами е и извън всякаква логика. Децата не бива да си лягат по-късно от осем часа. Възрастните нямат никакво право да намаляват времето, отредено им за спане. Откакто се е появил човешкият род и през всички епохи досега, децата винаги са растели, докато спят.
Като за математик, аргументите му не бяха основани на научни доказателства, но в крайна сметка реших да говоря с директора на Агенцията да удържа вечерята за мен и сина ми от заплатата ми.
По време на хранене Професора демонстрираше възхитителни маниери. Седеше напълно изправен, без да издава излишни шумове, не разсипваше даже и капка супа нито на масата, нито по салфетката. Странно, защо, след като можеше да се държи така възпитано, забравяше всякакво благоприличие, когато бяхме само двамата?
— Как се казва училището ти?
— Добър ли е класният ти?
— Какво ядохте днес в училище?