— Какъв искаш да станеш, като пораснеш? Няма ли да споделиш с мен…
Задаваше на Рууто въпрос подир въпрос, докато изстискваше лимон върху сотираните пилешки хапки или отделяше зеления фасул от салатата. Питаше без колебание, дори и въпросите му да засягаха миналото или бъдещето. Определено усещахме, че се старае вечерята ни да протече възможно най-спокойно и приятно. Колкото и елементарни да бяха отговорите на Рууто, Професора винаги слушаше внимателно. Благодарение на подобно поведение един застаряващ бивш математик, една домашна помощница с дете, наближаваща трийсетте, и едно момче в началното училище можеха да вечерят заедно, без да изпадат в неловко мълчание.
Всъщност отношението му далеч не се изчерпваше само с това, да повдига духа на детето. Винаги когато Рууто опираше лакти на масата или удряше шумно чинията, изобщо ако по някакъв начин нарушаваше правилата на доброто държание (все неща, които самият Професор вършеше преди), той някак небрежно му правеше забележка.
— Важно е да се храниш добре! Работата на децата е да растат.
— Аз съм най-ниският в класа.
— Това да не те притеснява. Сега е времето, в което трупаш енергия, и когато тя избухне, изведнъж ще пораснеш. Съвсем скоро дори ще чуваш тракащите звуци на костите си, как растат и се удължават.
— И с вас ли е било така?
— Не, за съжаление, изглежда, цялата енергия при мен се разпиля в разни непредвидени посоки.
— Непредвидени посоки…?
— Имах много близки приятели, но обстоятелствата бяха малко по-особени и се оказа, че с тях не мога да се забавлявам, като ритам консервена кутия или играя бейзбол например. Всъщност не можехме да играем нищо, свързано с движение.
— Приятелите ви сигурно са били болни…
— Точно обратното. Не само, че не бяха болни, ами бяха големи и силни, като канари. Но понеже мястото, където живееха, беше в главата ми, единствено там можех да играя с тях. Насочвах енергията си прекалено много в тази посока, затова тя явно не достигна до костите ми.
— Разбирам — каза Рууто. — Вашите приятели са числата. Знам от мама, че сте били страхотен учител по математика.
— Ти си умно момче. И доста съобразително. Така е, числата бяха единствените ми приятели… Затова още от малък трябва да правиш много упражнения. Разбираш, нали? И да изяждаш всичко в чинията си, даже нещата, които не обичаш. И ако все още си гладен, без да се стесняваш, можеш да вземеш и моята порция, няма проблем.
— Ясно. Благодаря ви!
Рууто, за разлика от обикновено, истински се забавляваше по време на вечерите ни — отвръщаше на въпросите на Професора, за да го зарадва, искаше да му сипвам допълнително, в промеждутъците между разговорите ни, без да може да сдържи завладялото го любопитство, погледът му шареше наоколо из стаята или се стрелкаше крадешком към бележките по сакото на Професора.
* * *
От самото си идване на бял свят Рууто беше дете, което рядко бе прегръщано. Когато в родилното видях бебето, сложено в прозрачно легълце с форма като на лодчица, в мен се надигна по-скоро страх, отколкото радост. Няколко часа след раждането клепачите, меката част на ушите и петите на крачетата му бяха още подпухнали от околоплодните води, в които допреди малко е бил потопен. Очите му бяха наполовина затворени, но изглежда, не спеше. Ръчичките и крачетата някак странно се подаваха изпод огромната за телцето му бебешка нощница, размахваха се и ритаха, сякаш отправяше обвинения към някого, че е бил зарязан тук погрешка. Опряла чело о стъклената преграда на залата за новородени, задавах въпрос към същия този въображаем някой: „Как така разбираш, че бебето там е моето дете…?“.
Тогава бях на осемнайсет, невежа и съвсем сама. Бузите ми бяха хлътнали от сутрешното гадене, продължило чак до момента на лягането ми на родилната маса. Косата ми вонеше на пот, а пижамата беше на петна от изтеклите води.
В залата имаше около петнайсет бебета, в креватчета, подредени в две редици, и той бе единственият буден. Беше току преди разсъмване. Освен няколко фигури в бели престилки в светлината на сестринското помещение, по коридорите и в преддверието нямаше жива душа. Бебето разтвори допреди малко здраво стиснатите си юмручета, а в следващия момент отново несръчно сгъна пръстчета. Ноктите му бяха някак абсурдно малки и оцветени в тъмночервено, почти черно. Сигурно когато е одраскал лигавицата ми, кръвта се е събрала и прозираше под ноктите му.
— Извинете, искам да помоля… — Клатушкайки се, забързах към сестринската стая. — …да изрежете ноктите на бебето. Много си движи ръцете и се страхувам, че ще си издере лицето…