В този момент вероятно се опитвах да покажа сама на себе си, че съм грижовна майка. Или пък просто не можех да изтърпя болката в лигавицата, която ме бе събудила…
* * *
Откакто се помнех, нямах баща. Майка ми се бе влюбила в мъж, за когото бракът е бил невъзможен, беше ме родила и отгледала сама.
Работеше в сватбен комплекс. Преминала през най-разнообразни длъжности — счетоводител, асистент при обличането на сватбените рокли, аранжор на цветя, отговорник за масите — и придобила всички възможни професионални сертификати, накрая бе станала управител на комплекса.
Притежаваше несломим дух и най-много мразеше хората да гледат на дъщеря ѝ като на дете без баща, произхождащо от бедно семейство. И макар че ние наистина бяхме бедни, правеше всичко възможно да изглеждаме, а и да се чувстваме богати. Молеше жената, която работеше в шивашкия отдел, да ѝ заделя парчета плат, от които сама шиеше дрехите ми. Уговори с органиста в сватбената зала да ми дава уроци по пиано с отстъпка в цената. Донасяше вкъщи останалите след тържествата цветя и грижливо ги подреждаше около прозорците на жилището ни, така че винаги да изглежда красиво.
Предполагам, че започнах да работя като домашна помощница, защото от най-ранно детство поддържах къщата вместо майка ми. Бях едва двегодишна, когато трябваше с горещата вода, останала след баня, сама да си пера гащите, в които се бях изпуснала. Още преди да тръгна на училище, използвах ножовете в кухнята, за да нарежа на ситно шунка, и после приготвях и пържен ориз. На годините на Рууто вече правех всичко сама — не само се грижех за целия апартамент, но и плащах сметките за електричество и посещавах събранията на жителите на квартала.
Майка ми винаги описваше баща ми като красив мъж и прекрасен баща. Нито веднъж не чух от нея лоша дума за него. Казваше, че бил бизнесмен, който държи ресторант някъде си, ала подробностите умишлено ми спестяваше, само повтаряше заучените фрази, които я устройваха. Бил висок и строен, с отличен английски, със задълбочени познания в областта на операта, съчетавал в себе си достойнство и скромност, притежавал усмивка, която пленявала с чара си всеки, с когото се срещал…
В моите представи образът му приличаше на застинала в поза статуя в музей. Колкото и да се доближавах до неподвижната фигура, зениците ѝ все така бяха вперени нейде в далечината, нямаше и бегъл знак, че ще протегне ръка към мен.
Едва след като навлязох в пубертета, започна да ми се струва странно, имайки предвид разказите на майка ми, че баща ми ни бе изоставил, без дори да ни предложи каквато и да е материална подкрепа. Ала по онова време вече ми бе все едно какъв е бил. Просто бях възприела ролята на безмълвен съучастник във фантазиите на майка ми.
Бременността ми бе това, което окончателно разби тези илюзии, срина със земята старателно изградения от нея свят на дрехите, съшити от отделни парчета плат, на пианото и цветята. Случи се, когато тъкмо бях започнала третата си година в гимназията.
Срещнахме се на почасовата работа, където ходех след училище. Беше студент по електроинженерство, тих и много добре образован младеж, не притежаваше обаче силата да поеме отговорност за станалото помежду ни. Загадъчните знания, свързани с електроинженерството, които първоначално ме бяха омагьосали, се оказаха напълно безполезни и той в крайна сметка излезе просто един празноглавец, който побърза да се изпари от живота ми.
Фактът, че и двете щяхме да бъдем самотни майки, не само че не ни сближаваше, ами напротив, разпалваше гнева на майка ми до такава степен, та както и да се стараех, бях безсилна да го потуша. Гняв, примесен с болка и печални стенания. Чувствата ѝ бяха толкова силни и разтърсващи, че губех представа какво изпитвам самата аз. Напуснах дома след двайсет и втората седмица от бременността си. От този момент нататък прекъснах всякакви контакти с нея.
Когато от родилния дом заведох бебето в общинска жилищна сграда, функционираща като общежитие за самотни майки, единственият човек, който ни посрещна, беше управителката. Сгънах няколко пъти едничката снимка на бащата, дето бях запазила, и я прибрах в дървената кутийка с пъпната връв, която ми дадоха в болницата.
Веднага щом изтеглих печеливш номер за място в дневни ясли, които приемаха кърмачета, без никакво колебание се явих на интервю в Агенцията за домашни помощници „Акебоно“. Това беше единственото място, където можех да приложа съвсем скромните си знания и умения.
Малко преди Рууто да тръгне на училище, с майка ми се сдобрихме. Съвършено неочаквано по пощата пристигна ученическа раница. По това време вече бях напуснала общежитието и смело можех да заявя, че си бях стъпила на краката. Майка ми все така се раздаваше в ролята си на управител на сватбения комплекс.