И точно когато усещането за взаимна неловкост избледня и аз бях започнала да се чувствам радостна и спокойна, знаейки, че бабата на детето ми е наблизо, тя внезапно почина от мозъчен кръвоизлив.
Именно затова бях по-щастлива дори и от самия Рууто, като гледах как Професора го притиска в обятията си.
С присъединяването на сина ми ритъмът на ежедневието ни бързо се превърна в рутина. Колкото до работата, нямаше промяна, освен че се налагаше да приготвям вечеря за трима. Петъците бяха най-натоварени, защото трябваше да сготвя храна и за уикенда и да я складирам във фризера. Например руло „Стефани“ с картофено пюре или пък варена риба със зеленчуци — до втръсване обяснявах кое с кое върви и кое след кое се размразява, ала в крайна сметка Професора дори не се научи как да използва микровълновата фурна.
Въпреки всичко в понеделник сутрин винаги установявах, че приготвените ястия са ометени до троха. Рулото и рибата са били някак си претоплени и излапани, а мръсните чинии — измити и прибрани в шкафа. Със сигурност вдовицата се грижеше за Професора в мое отсъствие, но докато аз бях там, тя и за миг не се появяваше. Нямах никаква представа защо толкова изрично беше забранила да се доближавам до къщата ѝ, а това, как да подходя в общуването си с нея, представляваше ново предизвикателство за мен.
Що се отнася до предизвикателствата пред Професора, те бяха изцяло в сферата на математиката. Той се впускаше в задачи, които изискваха дълги часове концентрация, като решенията му носеха и награди, ала не се радваше, когато го хвалех, че върши нещо изключително.
— Това е просто развлечение. Нищо повече. — Звучеше по-скоро самотно, отколкото скромно. — Човекът, създал задачата, знае отговора предварително. Да решиш задача, за която си сигурен, че има отговор, е, като да се отправиш към върха, извисяващ се пред теб, по планинска пътека, следвайки неотлъчно стъпките на професионален водач. В математиката истината се спотайва някъде там, на място, което никой не знае, отвъд прокараните вече пътеки. И това място невинаги се намира на върха на планината. Може да бъде в отверстието между две стръмни скали или нейде дълбоко в долината…
Следобед, щом чуеше звънкото „Прибрах се!“ на Рууто, Професора излизаше от кабинета си, без значение колко погълнат беше от числата. И макар че с цялото си същество ненавиждаше някой да нахълтва и да прекъсва мисленето му, заради Рууто напълно загърбваше разните си мании. В повечето случаи обаче той само оставяше раницата и отиваше в парка да играе бейзбол с приятелите си, а Професора умърлушено се връщаше обратно в кабинета си.
Затова толкова се радваше, като валеше, понеже можеха да работят заедно върху домашното на Рууто по математика.
— Струва ми се, че ставам по-умен, когато уча в стаята на Професора — споделяше с мен синът ми.
В дома, където живеехме двамата, нямаше рафтове за книги, ето защо за него кабинетът с купищата книги бе повече от необикновен.
Професора избутваше тетрадките, кламерите и остатъците от гума в единия край на бюрото, за да направи място на Рууто, и отваряше учебника на страницата със задачите.
Дали всеки учен, владеещ висшата математика, би могъл да се справи добре с преподаването на аритметика на дете от началното училище?… Или пък за целта бяха необходими специална подготовка и познания? Във всеки случай Професора демонстрираше завидно умение по великолепен начин да обяснява дроби, проценти или намиране на обем. Дори си мислех, че всички родители, ангажирани с домашните на децата си, би трябвало да се поучат от подобен подход. Независимо дали беше задача с думи, или само с числа, той караше Рууто най-напред да я прочете на глас:
355. 840 =…
6239: 23 =…
4,62 + 2,74 =…
— Всяка задача има собствен ритъм. Също като музиката. Веднъж уловиш ли го, задачата се разкрива пред теб в цялата си пълнота и добиваш представа за всички онези съмнителни места, където се спотайват уловки.
И Рууто започваше да чете с бодър глас, който кънтеше чак в ъглите на кабинета.
— Купих 2 носни кърпи и 2 чифта чорапи общо за 380 йени. След това купих 2 от същите носни кърпи, но 5 чифта от същите чорапи общо за 710 йени. Колко струват 1 носна кърпа и 1 чифт чорапи?
— Добре… На кое най-напред да обърнем внимание? — попита Професора.
— Амии, изглежда ми трудничко…
— Да. Като че ли тази задача ще се окаже препъникамъкът в днешното домашно. Но преди малко я прочете толкова добре. Състои се от три изречения. Носните кърпи и чорапите се явяват по три пъти. Х кърпи, x чифта, x йени; и пак: х кърпи, x чифта, x йени… Ти улови много точно този повтарящ се ритъм! Скучната задача ми прозвуча като първите строфи на поема!