Выбрать главу

— Оо! Професионален бейзбол, значи… — Както бе положил ръка върху главата на Рууто, Професора изпусна дълга въздишка. — Ти на кой отбор си фен?

— Не е ли очевидно от шапката ми?! На „Тигрите“, разбира се! — каза Рууто и си нахлупи шапката, която бе захвърлил на пода до раницата си.

— Ясно… „Тигрите“, а… „Тигрите“, значи… — шепнеше Професора, без да се обръща към някого конкретно, сякаш говореше сам на себе си. — Аз съм фен на Енацу[12]! Звездата на „Тигрите“, Ютака Енацу!

— Наистина ли!? Добре, че не сте фен на „Гигантите“[13]. В такъв случай на всяка цена трябва да оправим радиото!

Рууто заподскача около Професора, докато той продължаваше неспокойно да си мърмори нещо.

Затворих капака на кутията за шевни принадлежности, станах от леглото и обявих:

— Време е за вечеря!

Трета глава

Най-накрая успях да изведа Професора от къщата. Откакто бях започнала да идвам, той не само че не бе припарвал навън, ами дори и в градината не бе излизал, затова реших, че е добре за здравето му да подиша малко свеж въздух.

— Времето е толкова приятно!

И това не беше лъжа — време, в което ти идва да обърнеш лице към слънцето и несъзнателно да поемеш въздух с пълни гърди.

Но Професора, който седеше в креслото и си четеше, само отговори нещо с половин уста.

— Какво ще кажете да се разходите в парка и после да се отбиете при бръснаря?

— И до какво ще доведе подобно нещо?… — рече той, изпълнен с досада, вдигнал очи към мен над леко изхлузените си очила за четене.

— Не е задължително да имате конкретна цел. Вишните в парка все още не са отронили цветовете си, а дряновете всеки момент ще разцъфнат. Освен това посещението при бръснаря ще освежи настроението ви.

— То настроението ми и сега си е свежо…

— Ако раздвижите краката си, циркулацията на кръвта в тялото ви ще се подобри и току-виж ви дошла някоя хубава идея, свързана с числа…

— Кръвта в краката и в главата циркулира по различни маршрути.

— Ако се подстрижете, ще станете още по-хубав мъж, отколкото сте сега.

— Уф, каква глупост само…

Професора продължи да излага безсмислените си аргументи, но сломен от моята настоятелност, с неохота затвори книгата.

В шкафчето за обувки имаше само един-единствен чифт кожени обувки, покрити с тънък слой мухъл.

— Ще дойдете с мен, нали? — няколко пъти настойчиво попита той, наблюдавайки как лъскам обувките. — Нали така… вие ще дойдете с мен. И да не вземете да решите да си тръгнете, докато съм при бръснаря!

— Да, няма проблем. Ще ви придружа.

Колкото и да ги търках, обувките не ставаха по-чисти.

Проблемът беше какво да правя с бележките, прикрепени навсякъде по дрехите му. Ако в този си вид се покажеше навън, без съмнение, щеше да привлече любопитните погледи на хората. Чудех се дали би било добре да му предложа да ги махнем, но тъй като Професора, изглежда, не се вълнуваше особено от това, реших да не предприемам нищо по въпроса.

Вървеше сковано, без да отлепя очи от обувките си — нито вдигаше поглед към напълно безоблачното небе, нито поглеждаше към кучетата, с които се разминавахме, или към витрините на магазините. Не само че не се разтоварваше, ами напротив, полагаше усилия и допълнително се напрягаше.

— Погледнете… ето там. Вишните са отрупани с цвят!

Както и да се опитвах да го заприказвам, получавах единствено разсеяни, едносрични отговори. На чистия въздух навън изглеждаше още по-възрастен.

Решихме първо да свършим с подстригването. Собственикът на бръснарницата, съобразителен и симпатичен мъж, в началото се постъписа при вида на фигурата с причудливия костюм, ала веднага се досети, че всичко това сигурно си има причина, и с приветливо настроение се залови за работа. Явно ни помисли за баща и дъщеря.

— Колко хубаво, господине, че сте дошли заедно с дъщеря си! — нареждаше бръснарят, но нито аз, нито Професора го поправихме.

Изчаквах подстригването да приключи, седнала на дивана сред чакащите реда си мъже.

Той вероятно имаше доста неприятни спомени, свързани с подстригване, тъй като, както беше наметнат с фризьорската пелерина, все повече и повече се стягаше. Лицето му бе сковано, пръстите на двете му ръце се бяха вкопчили в подлакътниците на стола, сякаш да издълбаят отпечатъци в тях, между веждите му се появиха бръчки… Бръснарят се опитваше да разведри обстановката, подхващайки неутрални теми, ала уви, без резултат. В отговор Професора ни в клин, ни в ръкав го бомбардира с „добре познатите“ си въпроси: