Подир кратко мълчание Рууто отвърна:
— Енацу е бил трансфериран… още преди да се родя. Освен това вече се пенсионира…
След едно слисано възклицание Професора застина.
Никога не го бях виждала толкова изумен, толкова потресен. Когато паметта му не успяваше да обхване някакви неща, винаги реагираше спокойно, колкото и неочаквано да бяха изникнали. Ала сега беше различно. Бе се озовал в ситуация, от която недоумяваше как да излезе. Виждайки го такъв, дори нямах време да бъда съпричастна с Рууто, който бе изпаднал в подобен шок, осъзнавайки какво е причинил с думите си.
— Но с играта си при „Шараните“[16]… отново бе станал първи в Япония… — добавих аз, с надеждата поне малко да успокоя Професора.
Ефектът обаче беше обратен на очакваното.
— Какво? „Шараните“ ли?… Какво говорите?! Енацу да е облечен в нещо различно от екип на райе…
Седна, опрял лакти на масата, и започна да дърпа прясно оформената си при бръснаря коса. Парченца от косми, останали след подстригването, леко се посипаха върху тетрадката по смятане. Този път беше ред на Рууто да го погали по главата. Той поглаждаше разрошената му коса, сякаш се стремеше да изкупи грешката, която бе допуснал.
* * *
Тази вечер, на път към вкъщи, двамата с Рууто вървяхме мълчаливо.
— И днес, струва ми се, има мач на „Тигрите“… — подхвърлих аз, а той ми кимна незаинтересовано. — С кои?
— С „Тайо“[17].
— Дали ще бият?
— Знам ли…
Светлините на бръснарницата, която посетихме през деня, бяха загасени, в парка нямаше жива душа, формулите, написани с клончето, не се виждаха, потънали в мрака.
— Не трябваше да приказвам излишни неща… — промълви Рууто. — Не знаех, че Професора толкова много обича Енацу…
— И аз не знаех — казах, след което, за да успокоя сина си, добавих нещо, май не особено подходящо: — Няма проблем. Не се притеснявай. Утре всичко ще е постарому. Утре за него Енацу отново ще бъде звездата на „Тигрите“.
*Обработка TtRG *
Домашното, дадено на сина ми, се оказа също толкова проблемно като случая с Енацу.
Предположението на Професора излезе вярно. Електричарят, на когото занесохме радиото, озадачено каза, че досега никога не се е натъквал на толкова стар модел и че не е сигурен, че ще успее да го поправи, но така или иначе, обеща в рамките на седмица да види какво може да стори. Всеки ден, след като свършех със задълженията си и се приберях вкъщи, потъвах в мисли върху решението на задачата: „Колко ще се получи, като се съберат всички естествени числа от 1 до 10?“. По принцип това беше работа за Рууто, ала на него бързо му омръзна и ща не ща, трябваше сама да се заема. Разбира се, отдръпването му беше повлияно от историята с Енацу. От своя страна аз не исках да разочароваме Професора и повече от всичко желаех да го зарадваме. А за тази цел нямаше как да подходим към него освен по пътя на математиката.
Както той винаги съветваше Рууто, най-напред прочетох задачата на глас: „1 + 2 + 3 +… + 9 + 10 прави 55. 1 + 2 + 3 +… + 9 + 10 прави 55. 1 + 2 + 3 +…“. Но това не доведе до особен резултат. Само ме накара да осъзная, че в сравнение с неяснотата на онова, което се опитвах да открия, формулата за изчисляването му вероятно е изключително проста.
После изписах числата от 1 до 10 първо хоризонтално, след това вертикално, сетне ги групирах на принципа четни и нечетни, прости и непрости, наредих кибритени клечки и стъклени топчета… Дори когато бях на работа, веднага щом ми се отвореше пролука, пишех числата на гърба на рекламните брошури, в търсене на ключа към решението.
В случая с приятелските числа имаше разни начини за пресмятане — колкото повече време отделиш, толкова по-напред ще стигнеш. Докато сега ситуацията бе различна. Към който и начин да прибегнех, той някак ми се изплъзваше, не можех да разчитам на него и в края на краищата всичко приключваше безславно, без дори самата аз да знам ясно какво искам да направя. Като че хем се въртях ли, въртях на погрешното място, хем постепенно се връщах там, от където бях тръгнала… През повечето време просто зяпах гърба на брошурите.
Но все пак не се предавах. След забременяването ми това бе първият проблем, над който се замислях така сериозно и продължително.
На мен самата ми бе чудно защо толкова сериозно приемах нещо, което не носеше никаква полза и бе само детска занимавка. Професора винаги присъстваше в сърцето ми, ала малко по малко целият контекст около мен бе избледнял и неусетно се оказах в ситуация на решаваща битка — сама срещу задачата. Сутрин, още щом отворех очи, равенството „1 + 2 + 3 +… + 9 + 10 = 55“ изскачаше в полезрението ми и оставаше там през целия ден. Подобно на изображение, отпечатано върху ретината, дето не можеш нито да изтриеш, нито да игнорираш.