В началото просто ме дразнеше, ала аз се заинатих и скоро, неочаквано дори за мен, то ме изпълни с усещане за мисия. Само ограничен брой хора знаеха за смисъла, скрит в тази формула… Мнозинството от човечеството щеше да завърши живота си, без даже да подозира за неговото съществуване. А ето че благодарение на превратностите на съдбата една домашна помощница, която по всяка вероятност се бе озовала на място, твърде отдалечено от формулата, бе на път да се докосне до тайната врата… Някой бива озарен от лъч светлина и е натоварен със специална мисия още преди да бъде изпратен при Професора от Агенцията за домашни помощници „Акебоно“, а този някой дори и не го усеща…
— Виж сега… така, както съм застанала, не ти ли приличам на Професора, докато мисли? — попитах Рууто с допряна до слепоочието ръка и с молив, стиснат между показалеца и средния пръст.
И днес бях използвала всички брошури, получени през деня, ала все още не се забелязваше напредък.
— Изобщо не приличаш. Когато Професора решава задачи, той не си говори сам като теб и не си скубе косата. Тялото му е тук, но духът му е отишъл някъде далеч… — каза Рууто и добави: — Пък и трудността на задачите, върху които мисли, не е ли съвсем различна?…
— Това ми е ясно! Заради кого смяташ, че се мъча? Стига си чел книги за бейзбол, ами ела да помислим заедно.
— Аз съм живял три пъти по-малко от теб. А и домашното е безсмислено…
— Да започнеш веднага да работиш с дроби… това си е сериозен прогрес. Благодарение на Професора.
— Да, предполагам. — Рууто погледна към гърба на брошурата и закима с разбиране, демонстрирайки по-голяма убеденост. — Може да се каже, че си на прав път…
— Какъв безотговорен начин за утешаване!
— Е… по-добре, отколкото изобщо да не те утешавам, нали? — подхвърли той и веднага отново се върна към книгата за бейзбола.
Преди години, когато плачех, понеже някой работодател ме бе тормозил (я набедена, че съм откраднала нещо, я пред мен бяха изхвърлили в боклука яденето, което бях приготвила, я ме бяха нарекли некомпетентна), малкият Рууто често ме утешаваше.
— Мамо, ти си красива, не се тревожи — казваше с тон, преливащ от увереност.
За него това бяха утешителни думи от най-висок порядък.
— Така ли… значи, мама е красива…
— Разбира се! Не знаеше ли? — отвръщаше, като демонстрираше нарочно преувеличена изненада, след което повтаряше: — Затова няма проблем. Наистина си красива!
Дори имаше случаи, когато не бях огорчена чак до сълзи, но се преструвах, че плача, само защото исках да бъда утешена от него. Той безотказно откликваше и се правеше, че нищо не подозира.
— Знаеш ли, мислех си нещо… — неочаквано подхвана Рууто. — Сред числата до 10, 10 е малко по-различно от останалите…
— Защо?
— Ами само то е двуцифрено.
Безспорно беше така. Многократно прибягвах до разни начини за групиране на числата, но въобще не бях пробвала подход, при който да насоча вниманието си върху едно-единствено, качествено различно от другите.
Щом наново се вгледах в десетте числа, асиметрията на 10 на фона на останалите така се наби на очи, че направо ме докара до отчаяние защо досега не го бях забелязала. То беше единственото, което не можеше да бъде написано, без моливът да се отдели от листа.
— Само да го нямаше 10, и мястото в центъра щеше да се определи съвсем точно, и всичко да е както трябва.
— Какво искаш да кажеш с „мястото в центъра“?
— Не знаеш, понеже не присъства на последния час, на който бяха поканени родителите. При това беше по физическо, където съм силен… Когато учителят изкомандва: „Събери се в редици, обърнати към центъра!“, този, който застава като център на редицата, вдига ръка и ние се подравняваме спрямо него. Ако редицата е от деветима, то петият отпред назад става център, но ако е от десетима, това ще е проблем. Щом бройката се увеличи с един, центърът вече е неопределим.
Изолирах 10 встрани от останалите, подредих едно до друго числата от 1 до 9 и с кръгче оградих 5. Безспорно 5 беше центърът — заобиколено от четири числа отпред и четири отзад, — изправило гръб, гордо изпънало ръце пред себе си, изтъкващо, че именно то е отправната точка на подреждането.
И тогава изживях необикновен момент — различен от всичко, което бях изпитвала някога. Порив на вятъра нахлу сред безмилостно опустошена пустиня и пред очите ми се разкри съвършено нов, невиждан досега път. В дъното струеше светлина, която ме поведе. И още с първата крачка ме изпълни със силен копнеж да се потопя в нея цялата, без остатък. Внезапно разбрах, че съм била благословена да получа просветление.