* * *
Радиото дойде от поправка в петък, 24 април, в деня на мача с „Драконите“[18]. Сложихме го в средата на масата в трапезарията и се заслушахме съсредоточено. Рууто завъртя копчето и отвъд пукащите шумове доловихме атмосферата на бейзболната среща. Звукът беше неясен, сякаш достигаше до нас след дълго пътешествие, но бейзболното предаване в крайна сметка си е бейзболно предаване. Откакто бях започнала работа тук, това беше първото събитие от външния свят, проникващо в постройката. Всеки един от трима ни изпусна едно изпълнено с възхищение „Ооо…!“.
— Не знаех, че с това радио може да се хваща бейзбол… — промълви Професора.
— Разбира се, че може. С какъвто и да е радиоапарат.
— Преди години големият ми брат ми го купи, за да уча разговорен английски, та си мислех, че може да предава само на английски…
— Значи, никога не сте подкрепяли „Тигрите“ по радиото? — попита Рууто.
— Ами да, всъщност е така. Както виждаш, в тази къща няма и телевизор. Ако трябва да съм честен… — Смотолевяйки думите, Професора си призна: — Никога досега не съм гледал бейзболен мач.
— Това е невъзможно! — извика от изненада Рууто, оставил настрана всякакви задръжки.
— Но не ме разбирай погрешно, наясно съм с правилата — добави Професора в своя защита, ала не бе достатъчно, за да смекчи удивлението на сина ми.
— Е как тогава може да се наречете фен на „Тигрите“?
— Ами мога. Мога да се нарека истински фен на „Тигрите“. Докато бях в университета, в обедната почивка ходех в библиотеката да чета спортните новини във вестниците. И не само ги четях. Виж, няма друг спорт, който да се изразява с такова многообразие от числа, като бейзбола. Анализирах броя на успешните удари, както и средния коефициент на батиране на състезателите от „Ханшин“. Отчитах отклоненията с точност до 0,001 и си създавах представа за развоя на играта в главата си.
— И ви беше интересно?
— Разбира се! Дори и да нямах радио, всеки детайл се бе запечатал в съзнанието ми: мачът през 1967-а, когато начинаещият Енацу записа първия си триумф като професионалист, побеждавайки „Шараните“ с десет страйкаута, както и срещата през 1973-та, когато той реализира ноухитър[19] в допълнителната част, успявайки сам да отбележи заключителен хоумрън[20].
Точно в този момент радиокоментаторът обяви, че Касаи ще даде начало на играта за „Тигрите“.
— Между другото, кога е ред на Енацу да хвърля? — запита Професора, а Рууто, без дори да трепне, без да потърси помощ от мен, съвършено естествено отговори:
— Ако се съди по ротацията, има още малко време.
Бях смаяна, че синът ми постъпи съвсем като възрастен. Двамата си бяхме обещали, щом стане дума за Енацу, да се придържаме към лъжата. Когато лъжеш, се чувстваш виновен, независимо какъв е видът на лъжата. Още повече, ако лъжехме Професора. В крайна сметка, дори и действията ни да бяха продиктувани единствено от загрижеността ни за болестта му, беше мъчително да не знаем със сигурност дали това е за негово добро. Но би било още по-трудно да понесем да му причиним ново сътресение.
— Можем да си мислим, че Енацу е зад скамейките. Да си представяме, че загрява в булпена[21], нали, мамо… — каза Рууто.
Синът ми, който нищо не знаеше за активните години на Енацу, започна да ходи в библиотеката и проверявайки в различни книги, успя да събере информация. Научи, че в кариерата си Енацу е записал 206 победи, 158 загуби, 193 успешни достигания до база, общо 2987 страйкаута, че при второто си появяване след преминаването в Професионалната лига е реализирал хоумрън. Оказа се, че е имал къси пръсти за питчър. Узна, че е начело сред всички останали по брой отбелязани страйкаути на основния си противник О[22], но и че му е отстъпвал по хоумръни; също, че никога хвърлена от него топка не е удряла О, когато той е батирал срещу него. През 1968-а Енацу бележи световен рекорд от 401 страйкаута, а след края на сезона през 1975-а (годината, в която паметта на Професора бива нарушена) е прехвърлен в „Нанкай“…
Несъмнено Рууто желаеше да се докосне поне малко до същите спомени като тези на Професора, искаше още по-ясно да види силуета на Енацу отвъд радостните възгласи, долитащи от радиото. Докато аз водех ожесточена битка с онова домашно, той по свой си начин се бе посветил на проблема с Енацу. Разлиствайки взетия от него от библиотеката „Илюстрован справочник на известните бейзболни играчи“, изведнъж се сепнах от едно число. Номерът на гърба на Енацу бе 28. Когато завършил „Осака Гакуин“ и се присъединил към „Тигрите“, от отбора му предложили да си избере между 1, 13 и 28 и той предпочел 28. Енацу бе играч, носил на тениската си съвършено число.