* * *
Същия ден, щом вечерята приключи, направихме презентация на решението на задачата. Застанали пред седналия на масата Професор, снабдени със скицник и маркер, аз и Рууто най-напред се поклонихме.
— Такаа. Домашното, което ни дадохте, беше следното: колко ще се получи, ако съберем числата от 1 до 10…
Синът ми се държеше необичайно сериозно. Покашля се, после, както се бяхме уговорили предната вечер, върху поднесения от мен скицник написа числата от 1 до 9 в хоризонтална редица, а само 10 отделно.
— Отговорът е ясен: 55. Стигнах до него, като извърших действие събиране. Но за вас това не бе достатъчно.
Кръстосал ръце, Професора се беше заслушал съсредоточено, за да не изпусне нито една дума.
— Първо нека разгледаме числата от 1 до 9. Засега да забравим за 10. По средата между тях се намира 5. Следователно 5 е… то е…
— Средна стойност — прошепнах в ухото му.
— А, точно така, средна стойност. В училище още не са ни го преподавали, мама ми го каза. Събираме числата от 1 до 9 и ако разделим сумата на 9, ще получим 5 и затова… 5. 9 = 45, и то ще представлява сборът на числата от 1 до 9. Сега да си спомним за изоставеното преди малко 10.
Рууто отново хвана маркера и написа:
5. 9 + 10 = 55
Известно време Професора седя неподвижно. Както бе скръстил ръце, без да обели и дума, фиксираше с поглед равенството. Помислих си, че в крайна сметка просветлението ми не е било нищо повече от детинско и смехотворно. От самото начало бе ясно, че ще стане така, но все пак… Колкото и усилия да хвърлях, за да се концентрирам, капацитетът на моите нищо и никакви мозъчни клетки да родят нещо смислено беше твърде скромен, а да повярвам, че мога да зарадвам математик, бе единствено проява на суета… Подобни мисли ми минаваха през главата.
И тогава Професора неочаквано се изправи и започна да ръкопляска. Силно, сърдечно — човек да си рече, че дори и доказалият теоремата на Ферма не е получавал чак такива аплодисменти. Те не преставаха да ехтят, изпълвайки цялата къща.
— Фантастично! Какво прекрасно равенство! Браво, Рууто!
Професора го прегърна. В обятията му телцето на сина ми бе смачкано почти наполовина.
— Това наистина е фантастично! Със собствените си ръце да сътвориш подобно равенство!…
— Да, разбирам, Професоре… достатъчно. Не мога да дишам…
Тъй като устата му бе притисната о костюма, гласът му бе заглушен без никакъв шанс да бъде чут от Професора.
Колкото и да го хвалеше, все не му беше достатъчно. Нямаше да намери мира, докато с всичките сили, които имаше, не убедеше малкото слабичко момче пред себе си, че равенството, което то самò беше измислило, е действително прекрасно.
Застанала до Рууто, който бе монополизирал аплодисментите, вътрешно си казвах, че всъщност не той, а аз го бях измислила. Съвсем забравих за липсата на увереност и потиснатостта си отпреди малко и цялата засиях от гордост. Погледнах към скицника и се взрях в реда, написан от сина ми:
5. 9 + 10 = 55.
Дори и за мен, която никога не бях учила сериозно математика, беше ясно, че със символи равенството ще изглежда по-изтънчено:
1 + 2 +… + n =
Ако мога да си позволя да го кажа, това беше чудесно свършена работа.
Какви чистота и яснота царяха в решението, до което достигнах, в сравнение с хаоса, сред който се бях лутала… Сякаш бях изровила парче кристал от опустошена пещера. И никой не можеше нито да отрече съществуването на този кристал, нито да му навреди. Независимо че Професора не хвалеше мен, аз самата бях изпълнена с възхищение от себе си и леко се усмихвах.
Рууто най-сетне беше освободен от хватката. За да отговорим достойно на ръкоплясканията, подобно на учени математици, приключващи представянето си на конгрес, двамата се поклонихме, преливащи от гордост и признателност.
В същия ден „Тигрите“ отстъпиха с два на три срещу „Драконите“. В началото поведоха с две точки благодарение на тройния хит на Вада, но след два последователни хоумръна „Драконите“ обърнаха резултата.
Четвърта глава
Професора обичаше простите числа повече от всичко на света. Аз също имах бегла представа за съществуването им, ала изобщо не бе ми хрумвало, че биха могли да са обект на нечия любов. Но колкото и ексцентричен да бе този обект, начинът, по който той го обичаше, беше напълно легитимен. Изпитваше нежност, безрезервна отдаденост, без да забравя и уважението, понякога ги галеше, друг път коленичеше благоговейно и никога не се разделяше с тях.