Простите числа може би бяха и главните участници в математическите истории, които ни разказваше било край бюрото, било около масата в кухнята. В началото хич не успявахме да разберем къде се крие прословутото очарование на тези на пръв поглед инатливи числа, делящи се единствено на 1 и на себе си. Ала запленени от всеотдайността на Професора, малко по малко помежду ни се появи нещо като чувство на солидарност. В съзнанието ми, леко като перце, се надигаше усещането, че простите числа имат изражение, което може да бъде докоснато. Всеки от нас възприемаше това изражение по различен начин, но стига само Професора да кажеше и една дума за числата, погледите ни се срещаха, изпращайки си сигнали за взаимност. Бе същото, като устата ти да се изпълни със сладост при спомена за карамелен бонбон.
И за трима ни вечерите бяха много ценни. Това беше времето, когато хем напрежението на Професора от сутрешната ни първа среща се бе уталожило, хем Рууто се бе прибрал и звънтеше навред с невинното си гласче. Може би именно затова в спомените ми профилът на Професора като че ли неизменно бе огрян от лъчите на залязващото слънце.
Той повтаряше все едни и същи истории за естествените числа, което, разбира се, беше неизбежно. Аз и Рууто твърдо си бяхме обещали никога да не казваме думи от рода на: „Тази история вече сме я чували“. Беше важно, подобно на лъжата за Енацу. Дори и нещо да ни бе втръснало, винаги бяхме добронамерени и се стараехме да слушаме с интерес. Трябваше да отговорим подобаващо на усилията му да ни третира като математици — нас, напълно начинаещите, но на първо място не искахме да го разстройваме. Всяко едно объркване го натъжаваше. Бе достатъчно само да си мълчим и той нямаше как да разбере за съществуването на всичко онова, дето бе загубил, което би било равнозначно на това, да не бе губил нищо. Мислейки си така, не бе трудно да си обещаем, ако не друго, то поне да не изричаме: „Това вече сме го чували…“.
Ала истината беше, че почти никога не ни дотягаше, когато станеше въпрос за математика. Макар да бяха все същите истории (за доказателството, че броят на простите числа е безкраен, или за създаването на секретен код на базата на прости числа, за гигантските прости числа, за простите числа близнаци, за Мерсеновото просто число и прочее), всеки, даже и дребен нюанс във формата, под която бяха разказани, отключваше у нас нещо, което или хвърляше светлина върху някое наше грешно предположение, или бе причина за ново откритие. Дори и малката промяна във времето или в тона на гласа му сякаш променяше цвета на светлината, огряваща числата.
Доколкото можех да предположа, очарованието на простите числа навярно се криеше в това, че никой не би могъл да обясни реда, в който изникват. Макар и отговарящи на условието липса на делител (освен 1 и самите себе си), те бяха разпръснати сред останалите — всяко където му скимне. Без съмнение, колкото по-голямо бе едно число, толкова по-трудно можеше да бъде открито, нямаше някакво установено правило, според което да се предвиди появяването на следващото, а Професора, устремен към съвършената красавица сред тях, бе станал пленник на тази мъчителна изменчивост.
— Нека пробваме да напишем в редица простите числа до 100 — каза той, след като бяха приключили с домашното.
Взе молива на Рууто и ги изписа едно подир друго:
2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19, 23, 29, 31, 37, 41, 43, 47, 53, 59, 61, 67, 71, 73, 79, 83, 89, 97.
За мен беше чудо, че по всяко време, във всяка една ситуация числата излизаха толкова леко и гладко изпод пръстите му. Не спирах да се удивявам как тези безсилни, треперещи, остарели пръсти, които не можеха да натиснат даже копчето на микровълновата фурна, нижеха безброй видове числа, и то наредени така систематично.
Едновременно с това харесвах формата на цифрите му, изписани с молив 4B. 4 беше толкова закръглено, че приличаше на възел на панделка; 5 пък се бе навело напред, та аха, да залитне. Трудно можеше да се каже, че са подравнени едно спрямо друго, ала всяко имаше собствен характер. Приятелската привързаност, която Професора беше култивирал още от момента на първата си среща с тях, се бе отпечатала върху всяко от числата.
— Е, какво мислите?
Беше в стила му да започне с подобен абстрактен въпрос.
— Всички са разпръснати… — Обикновено Рууто отговаряше пръв. — И освен това само 2 е четно.
Не знам защо, но беше специалист в откриването на числото, което не се вписваше сред останалите.
— Съвършено правилно. Единственото четно измежду простите числа е 2 и както стартиращият батър с номер простото число , то съвсем самичко застава начело на безкрайната редица от прости числа и ги повлича след себе си.