— Не се ли чувства самотно?
— О, съвсем не. Притеснението е излишно. Ако се почувства самотно, може за малко да се отдели от света на простите и да отиде при четните, където има сума ти приятели. Няма проблем.
— А например 17 и 19, както и 41 и 43 са поредни нечетни числа, но това, че са прости, ги обединява — отбелязах аз, стараейки се да не остана по-назад от Рууто.
— Точно така. Много добро наблюдение. Те са прости числа близнаци.
Замислих се защо ли най-обикновени думи започваха да звучат романтично в момента, в който влезеха в контекста на математиката? Приятелски числа или прости числа близнаци — освен дето имаха конкретно значение, изпитвах усещането, че някак свенливо са се измъкнали от пасаж на поема. В съзнанието ми изплува ярко изображение: числата си разменят прегръдки… всяко носи дрехи като останалите… застават изправени, всяко хванало за ръка съседното…
— С нарастването на числата дистанцията между простите числа се увеличава и откриването на близнаците е все по-трудно. Още не знаем дали числата близнаци са безкраен брой, подобно на простите — каза Професора, докато ограждаше с кръгчета близнаците. Друга странност в уроците му беше това, с каква щедрост използваше думите „Не знам“. Да не знаеш, не бе нещо, от което да те е срам, а пътепоказател към нова истина. За него бе еднакво важно да ни научи на предположения за истини, които все още са недостижими, както и на вече доказани теореми.
— Числата са безкраен брой, затова със сигурност ще изникнат и много близнаци…
— Така е. Разсъждаваш разумно, Рууто. Но когато надхвърлиш 100, после 10 000, 1 000 000 или 10 000 000 и ако продължиш, ще бъдеш изтласкан в пустинна зона, където простите числа съвсем ще престанат да се появяват.
— Пустинна зона?
— Да. Колкото по-навътре навлизаш, няма да остане и следа от тях. Докъдето погледът ти стига, все ще е море от пясък. Слънцето безмилостно ще пече, гърлото ти ще пресъхне, очите ти ще се замъглят и отслабнат. Тъкмо ти се струва, че си зърнал просто число, и се втурваш към него, то ще се окаже мираж. Ако протегнеш ръка, ще сграбчиш единствено парещия вятър. Въпреки това не се предаваш и напредваш стъпка по стъпка. Продължаваш упорито, докато отвъд хоризонта не забележиш оазис, носещ името „Просто число“, пълен догоре с чиста вода…
Залязващото слънце пръскаше лъчи покрай краката ни. Рууто очертаваше с молив кръгове около двойките близнаци. От кухнята се носеше парата, издигаща се от оризоварката. Сякаш за да обхване с поглед пустинята, Професора беше вперил очи през прозореца, но там бе единствено изоставената, забравена от всички малка градина.
* * *
Най-много на този свят Професорa ненавиждаше тълпата. Това бе и причината да не иска да излиза навън. Гари, влакове, големи магазини, кина, подземни търговски центрове — навсякъде, където беше претъпкано с народ, за него бе трудно поносимо. Огромното разнообразие от хора, струпани напълно случайно на едно място, блъскащи се един в друг, шаващи насам-натам, без да спазват какъвто и да било порядък, и красотата, която математическият вкус изискваше, бяха два противоположни полюса.
Той неизменно търсеше спокойствието, ала то невинаги предполагаше липса на шум. Например, ако Рууто топуркаше из коридора или пък радиото бе пуснато високо, това не влияеше особено на така скъпото за него спокойствие. Спокойствието, към което се стремеше, живееше в сърцето му — там, където шумът на външния свят не достигаше.
След като беше решил конкурсните задачи в някое математическо списание, преписал ги бе на чисто на по-голям лист и ги преглеждаше отново, преди да ги пусне по пощата, изпълнен с доволство, често промърморваше: „Ааа, какво спокойствие…“.
Когато бе намерил правилния отговор, онова, което изпитваше, не беше нито радост, нито облекчение, а спокойствие. Състояние на увереност, че всяко нещо е на правилното място, без да има нужда да бъде променяно или премахвано, че то ще е каквото е било досега и ще продължи да бъде такова завинаги. Професора обичаше това.
Ето защо да каже за нещо, че е спокойно, за него бе най-големият комплимент. Когато бе в подходящо настроение, често ме наблюдаваше от кухненската маса как готвя, а правех ли гьоза[23], погледът му преливаше от изумление. Разтварях върху дланта си тънко разточеното тесто, поставях пълнежа, сгъвах четирите краища навътре и го слагах в тигана. И макар това да бе нищо и никакво, елементарно, повтарящо се действие, то не му омръзваше и той не откъсваше очи, докато и последното кръгче тесто не бъдеше завито. Професора беше така вглъбен, като от време на време дори отронваше по някоя въздишка на възхищение, че мен ме напушваше смях и едва се сдържах да не прихна.