„Ето, готово!“, обявявах аз и поднасях чинията с подобаващо аранжирана гьоза, а той скръстваше ръце върху масата и изричаше проникновено, кимайки с глава: „Ааа, какво спокойствие…“.
На 6 май, деня отбелязващ края на Златната седмица[24], разбрах какъв ужас изпитва Професора, ако обстоятелствата не могат да се обхванат само с една теорема и нещата престанат да бъдат спокойни. Рууто се поряза с кухненски нож.
Когато след четиридневната почивка от събота до вторник дойдох сутринта в къщата, заварих мивката в банята течаща, като локвата се беше разпростряла чак до коридора. Телефонните разговори с фирмата за водоснабдяване и намирането на техник, който да отстрани аварията, сериозно ме изнервиха. Като капак на всичко, вероятно поради това, че дълго време бе прекарал сам, Професора изглеждаше по-отчужден от всякога. Колкото и да сочех моята бележка сред останалите по сакото му, продължаваше да гледа смутено и неразбиращо. Вече бе почти вечер, а той се държеше все така сковано. И ако моето раздразнение може би беше индиректна причина за нараняването на Рууто, Професора не носеше никаква отговорност за това.
След като синът ми си дойде от училище, видях, че олиото е свършило, и излязох да купя. Ако трябва да съм честна, малко се притеснявах да ги оставя сами, затова, преди да тръгна, загрижено прошепнах в ухото на Рууто:
— Всичко е наред, нали?
— За какво говориш? — попита той рязко.
Трудно ми е да обясня какво точно ме беше разтревожило. Някакво предчувствие? Не, не смятам. Чисто практически, опасявах се, че Професора няма да се справи с ролята на настойник…
— Веднага се връщам. Тъй като двамата никога не сте оставали сами вкъщи, помислих си дали всичко ще бъде наред…
— Няма проблем, няма проблем — каза Рууто, без да се обръща конкретно към мен, и изтича в кабинета, за да му бъде проверено домашното.
Нямаше ме не повече от двайсет минути, но още щом отворих вратата, разбрах, че нещо не е наред. Професора се беше свлякъл на пода в кухнята и бе притиснал Рууто в обятията си, а гласът му се извиваше в нещо средно между хленчене и ридание:
— Рууто е… Рууто е… Направо ужасно…
Бе така развълнуван, че едва свързваше думите. Колкото повече се опитваше да ми обясни какво се е случило, толкова по-силно устните му трепереха, зъбите тракаха и пот избиваше по челото му. Отместих здраво сключените му около Рууто ръце и ги отделих един от друг.
Синът ми не плачеше. Дали за да помогне по-бързо да отмине паниката на Професора, или пък защото го беше страх да не му се карам, той кротко си седеше, без да шава. Дрехите и на двамата бяха изцапани с кръв. Забелязах, че от лявата ръка на Рууто тече кръв, ала веднага прецених, че тревогата на Професора няма нищо общо със сериозността на нараняването. Кървенето беше почти спряло, но най-важното бе, че Рууто, изглежда, не изпитваше болка. Хванах го за китката, промих раната под течащата вода на кухненската мивка, след което донесох една кърпа и му казах да я увие здраво около лявата си ръка.
Междувременно Професора седеше неподвижно на пода, а ръцете му бяха застинали, сякаш още прегръщаше Рууто. Мина ми мисълта, че най-напред трябва да се погрижа за това, той да си върне нормалния разсъдък, а не за раната на сина ми.
— Не се безпокойте — изрекох възможно най-тихо, полагайки длан върху гърба му.
— Как можа да се случи такова ужасно нещо…? Толкова сладко и умно момче…
— Това е съвсем незначително порязване. Момчетата се нараняват непрекъснато.
— Аз съм виновен. Той не е направил нищо нередно. Не искаше да ме притеснява… Седеше си тихо… сам и наранен…
— Никой не е виновен — успокоявах го аз.
— Не, не е вярно. Вината е моя. Опитах се да спра кървенето, повярвайте ми… А после той стана блед като платно… Дори и сега се страхувам, че ще спре да диша… — промълви и покри с ръце лицето си, цялото подгизнало от сълзи, пот и сополи.
— Не се тревожете. Рууто е напълно жив. Ето, вижте го. Диша си нормално — шепнех, галейки го по раменете, които се оказаха изненадващо широки.
От несвързаните приказки на двамата някак си успях да сглобя картината: след като Рууто си написал домашното, отишъл да си обели една ябълка за закуска и с ножа се порязал между палеца и показалеца. Професора настояваше, че на него самия му се дояла ябълка, синът ми обаче твърдеше обратното — че инициативата била изцяло негова. Все пак се бе опитал да се погрижи за раната, тръгнал да търси лейкопласт, но не му провървяло, не можал да спре кръвта и Професора го намерил, когато вече бил съвсем объркан.