Ако е от 1 до 100:
Ако е от 1 до 1000:
Ако пък е от 1 до 10 000…
Професора плачеше. Моливът се изплъзна и се търкулна в краката му. Истината бе, че за първи път го виждах да плаче, но имах илюзорното усещане, че много пъти досега се бях докосвала до това му състояние. Струваше ми се, че от незапомнени времена просто стоях неподвижно пред това немощно ридание, без да мога с нищо да му помогна. Поставих ръката си върху неговата.
— Разбирате ли? — изрече той. — Можем да намерим сбора от естествените числа.
— Разбира се, че разбирам.
— Трябва само да подредим черните зрънца в триъгълник. Нищо повече.
— Да, точно така.
— Наистина ли разбрахте това, което ви казах?
— Няма проблем. Няма място за притеснение. Моля ви, недейте да плачете. Триъгълните числа са толкова красиви! — отвърнах аз.
В този момент Рууто излезе от кабинета.
— Както ви казах, нищо ми няма! — заяви и демонстративно енергично разтърси бинтованата си лява ръка.
* * *
Благодарение на непредвидената бъркотия стигнахме до решението да ядем навън. В момента, в който излязохме от кабинета, и тримата усетихме нечовешки глад. Заради нетърпимостта на Професора към тълпите избрахме най-празното ресторантче на търговската улица срещу гарата и хапнахме къри с ориз. Хората бяха малко, но за сметка на това ястието не бе особено вкусно. За Рууто обаче, който нямаше почти никакъв опит в храненето навън, си беше голяма радост. А той бе и доволен, че има такъв внушителен бинт, несъответстващ на скромната рана. Изглежда, че се вземаше за герой, ранен в славна битка.
— С това за известно време не ще се налага да помагам в миенето, също и да се къпя — обяви, преизпълнен с гордост.
На връщане пак бе на раменете на Професора. Дали защото съвсем се беше стъмнило, минувачите бяха намалели и нямаше да се набива на очи, или понеже бе загрижен за чувствата на Професора, който силно желаеше това, Рууто, вирнал козирката на шапката си, послушно се остави да бъде качен на конче. Уличните лампи огряваха редицата чинари по протежение на пътя, високо в небето бе изплувала леко изтъняла луна. Нощният вятър приятно подухваше, стомасите ни бяха пълни, с лявата ръка на сина ми всичко бе наред… Това ни стигаше, за да бъдем изцяло удовлетворени. Звукът от стъпките ми се припокриваше с този от стъпките на Професора, маратонките на Рууто се люлееха напред-назад…
* * *
Разделихме се с Професора и още с прибирането ни у дома синът ми изпадна в лошо настроение. Набързо се скри в стаята си, пусна радиото и изобщо не откликна на молбата ми да свали изцапаните си с кръв дрехи.
— „Тигрите“ губят ли? — попитах аз.
Той седеше на бюрото си, вперил гневен поглед в радиото. Играеха с „Гигантите“.
— И вчера загубиха, нали?
Все така никакъв отговор. Коментаторът обяви, че в края на първата половина на деветия ининг резултатът е изравнен — два на два, след дуел между питчърите Накада и Кувата.
— Боли ли те раната?
Рууто хапеше устни и не отделяше очи от колоната на радиото.
— Ако те боли, вземи си лекарството, което ни даде докторът. Ще ти донеса вода.
— Не искам — дойде най-сетне кратък отговор.
— Не е добре да търпиш. Ще стане много лошо, ако се възпали.
— Като казвам, че не искам, значи не искам. Пък и не ме боли.
Стисна в юмрук бинтованата си ръка и удари два-три пъти по бюрото, а с дясната прикриваше напиращите в очите му сълзи. Беше ми ясно, че причината за лошото му настроение не бяха „Тигрите“.
— Защо си причиняваш това? Тъкмо те зашиха. Какво ще правим, ако отново потече кръв?
Сълзите, които не успяваше да удържи, се търкулнаха по бузите му. Исках да проверя дали бинтът не се е напоил с кръв, но той ме отблъсна. Радостни възгласи изригнаха от радиото — след два поредни аута беше отбелязан хит.
— Не можеш да се примириш с това, че те оставих и отидох сама на пазар? Или те е яд, че не си се справил добре с ножа? Да не би пък да изпитваш срам, че си се изложил пред Професора?
В отговор отново получих мълчание. Батър беше Камеяма.
— Притиснати от силните хвърляния на Кувата… Двоен хит и три последователни страйкаута… Дали ще засили пресата с бърза права топка… Кувата вдига високо ръка, готов за начално хвърляне…
Радостните възгласи, огласящи стадион „Кошиен“, току заглушаваха коментатора, но сякаш минаваха покрай ушите на Рууто, който седеше, без да продума, без да помръдне, докато сълзите се стичаха по бузите му.
Каква вечер само — достоен завършек на деня, в който видях сълзите на двама мъже… Не бих могла да изброя случаите, в които бях виждала Рууто да плаче. Плакал бе, когато искаше да суче, когато искаше да го нося, по време на изблици на гняв, плакал бе, когато баба му почина. Нещо повече, още от момента, в който бе дошъл на бял свят, вече плачеше.