Ала този път сълзите му бяха различни. Колкото и да протягах ръка, те сякаш се стичаха на място, където не можех да ги попия.
— Да не би да си ядосан, защото Професора не се е погрижил за теб достатъчно добре…?
— Не е това — каза Рууто и се втренчи в мен, а тонът му бе толкова спокоен, все едно не плачеше. — Защото не му се довери. Не мога да ти простя, че изпита дори и малко съмнение, че можеш да разчиташ на него да се грижи за мен.
Камеяма удари втората топка и я изпрати вдясно от центъра. Вада се изтегли от първата към финалната база и отбеляза заключителен хоумрън. Коментаторът изкрещя, одобрителните викове на публиката се понесоха като вълна, която обгърна и двама ни.
На другия ден аз и Професора преписвахме бележките.
— Защо ли са изцапани с кръв? — попита той, любопитно инспектирайки дрехите си.
— Рууто… Моят син си поряза ръката с кухненския нож. Раната не е сериозна.
— Вашето дете…? Ужасно… Сигурно е текло много кръв.
— О, не. Благодарение на това, че бяхте тук, минахме без сериозни последици.
— Наистина ли? Значи, съм бил полезен!?
— Разбира се! За да се окажат бележките ви в такова окаяно състояние, навярно сте водили същинска битка.
Свалях едно по едно листчетата от сакото. Бяха разположени навсякъде и имах чувството, че колкото и да ги махах, те все не намаляваха. Повечето, свързани с математика, изобщо не ги разбирах, а другите неща, различни от математическите, които трябваше да запомни, бяха съвсем малко.
— Освен това не само че помогнахте на Рууто, ами и в чакалнята на лекарския кабинет ми изнесохте важен урок.
— Важен урок…?
— За триъгълните числа. Показахте ми и формулата за намиране на сбора на естествените числа от 1 до 10 — нещо, за което хората като мен за нищо на света не биха се сетили. Една изключително възвишена формула, която ме подтиква несъзнателно да затворя очи и да отправя молитва… И така, като за начало, какво ще кажете да започнем от тази — предложих аз и му подадох най-ценната бележка: „Паметта ми трае само 80 минути“.
Професора я преписа на ново листче:
„Паметта ми трае само 80 минути“.
След което я прочете с тих глас, доловим само за него.
Пета глава
Не беше ясно дали имаше връзка с математическия му талант, но Професора притежаваше някои необичайни способности. Първата беше, че можеше на момента да обръща сричките в една фраза и да ги повтаря отзад напред. Разкрихме го, когато един ден Рууто се бореше с домашното си по японски, за което трябваше да измисли палиндроми[27].
— Разбира се, че думите и изреченията няма да имат смисъл, ако се четат отзад напред: „Баба обви жив боабаб“. Пък и май баобаб е правилно… А и кой би казал подобно нещо? Да започнем с това, че никога не съм виждал някоя баба да прави такова нещо…
— Щоне нодобпо випра да баба яконя далвиж съм не гакони — промърмори Професора.
— Какво казахте, Професоре? — попита Рууто.
— Ресофепро, тезахка вокак?
— Чакайте, какво става? — отново попита той.
— Васта вокак, текайча? — пак отговори Професора.
— Мамо, какво ще правим, Професора полудя! — възкликна объркано синът ми, търсейки помощта ми.
— Прав е Рууто. Ние всички ще полудеем, ако четем изреченията отзад напред — заяви Професора, а изражението му бе някак незаинтересовано.
Попитах го как така умее да използва подобен трик, но и той, изглежда, не беше наясно. Нито се бе упражнявал, нито бе полагал специални усилия. Получавало се едва ли не несъзнателно и явно дълго време бе смятал, че е нещо съвсем нормално, възможно за всеки.
— В никакъв случай — му казах. — Та аз греша, ако трябва дори и трисрична дума да обърна… Това е умение, достойно за „Книгата на Гинес“. Бихте могли да участвате в телевизионното шоу „Най-удивителните хора на планетата“…
— „Татанепла на рахо тенителвидиу-най“…
Професора изобщо не се радваше. Сякаш, когато беше смутен, обърнатите думи с още по-голяма лекота излизаха от устата му. Но едно бе ясно — той не ги визуализираше в главата си, преди да започне да ги чете на обратно. Важен беше ритъмът — слухът трябва да е наострен достатъчно добре и да улавя ритъма на думите, по-нататък самото обръщане на сричките бе детска игра.
— Например… — подхвана Професора. — …то е, като да имаш математическо просветление. В началото готовата формула не изплува в главата ти. Първо изскача математическият образ. Макар и с абстрактен контур, това е реален, осезаем образ. Май е нещо такова.