— Моля ви, може ли пак да ми покажете как го правите? — попита Рууто, който бе забравил за домашното, напълно запленен от способностите на Професора. — Така… Опитайте най-напред с „Ханшин Тайгърс“.
— „Гърстай Шинхан“.
— Радиогимнастика.
— Катинасгимодира.
— Днес за обяд има пилешки котлети.
— Тилекот килешпи маи бядо за днес.
— Приятелски числа.
— Лачис скителяпри.
— Нарисувах броненосец в зоопарка.
— Капарозо в сецнонебро вахсурина.
— Ютака Енацу.
— Цунае Катаю.
— Енацу на обратно изведнъж зазвучава като някой слаб питчър…
Един през друг с Рууто го засипвахме с въпроси. В началото синът ми старателно записваше всяко изречение и го проверяваше, ала понеже Професора никога не грешеше, постепенно му стана досадно и се отказа. Още преди да сме изрекли докрай задачата, той вече беше достигнал до правилния отговор. Не се бавеше нито секунда.
— Невероятно! Повече от невероятно е, Професоре! Трябва да се гордеете. Не е честно досега да си мълчите пред нас, че умеете подобно уникално нещо…
— Да се гордея? Рууто, престани с шегите. И от какво да изпитвам гордост? От това, че вместо Ютака Енацу мога да кажа Цунае Катаю? От това ли?
— Но вие трябва да се гордеете! Хората навред, като ви чуят, ще ахват, ще се вълнуват, ще ви се радват…
— Благодаря — тихо каза Професора и срамежливо сведе поглед. После сложи ръка на плоската глава на Рууто, която притежаваше идеалната, отговаряща на човешката длан форма. — Тази ми способност е абсолютно безполезна за останалите хора. Никой няма нужда от нея. Но дори и ти да си единственият, който да ме похвали, това е достатъчно, за да бъда щастлив.
За домашното на Рууто Професора предложи палиндрома „дебел лебед“.
* * *
Другият талант на Професора беше по-рано от всички останали да разпознава появяването на Вечерницата. Мислех си, че в този свят, който се канеше да посрещне нощта, вероятно никой освен него не притежава подобна чувствителност, за да може да я види.
— Ах…
Вечерта беше много далеч, а слънцето грееше високо в небето, когато, както си седеше в креслото, от устните му се откъсна кратък звук. Помислих си, че сигурно бълнува или мърмори нещо на себе си, и затова не отговорих.
— Ах… — повтори той по същия начин, вдигна несигурно едната си ръка и посочи с пръст небето през прозореца. — Това е Вечерницата.
Макар и по интонацията му да не личеше, че се обръща към някого конкретно, все пак сочеше нещо, затова прекъснах каквото правех в кухнята и погледнах, но не съзрях нищо освен небе.
Сигурно това са математически халюцинации, прошепнах наум, а той, сякаш ме бе чул, отвърна:
— Вижте, ето там е…
Показалецът му беше сбръчкан и напукан, под нокътя му се бе насъбрала мръсотия. Примигвах, напрегнато се взирах, ала не видях нищо, само няколко рехави следи от облак.
— Струва ми се доста раничко за звезди… — подхвърлих аз сдържано.
— Започва подготовката на нощта. Тъй като Вечерницата вече се появи…
Без да ми обръща внимание, Професора каза каквото имаше да казва, след което отпусна рамене и отново потъна в дрямка.
Не знам какъв би могъл да бъде за него смисълът на това, да сочи Вечерницата. Може би така уморените му нерви се успокояваха, може би беше просто навик. Изобщо не разбирах как той, който рядко забелязваше колко чинии с храна съм наредила непосредствено пред него, толкова рано я откриваше на небосвода. Така или иначе, бе протегнал застаряващия си пръст към една точка в необятното небе. И придаваше смисъл на тази една-единствена, неразличима за никой друг точка.
* * *
Раната на Рууто заздравя без проблеми, ала лошото му настроение все не се оправяше. Когато бяхме с Професора, запазваше обичайното си невинно държание, но останехме ли сами, веднага се умълчаваше и само рязко отговаряше на въпросите ми. Превръзката му вече не беше искрящо бяла като в началото, изглеждаше доста замърсена.
— Прости ми — казах аз, присядайки пред него, и наведох глава. — Допуснах грешка. В чисто човешки план се срамувам, че дори и за миг се усъмних в Професора. Извинявам се и съжалявам.
Мислех, че няма да ми обърне внимание, ала той, както седеше, се извърна към мен, изправи гръб, наведе глава и мачкайки възела на превръзката си, рече:
— Добре, разбрах. Нека се сдобрим. Но да знаеш, че за нищо на света няма да забравя деня, в който се порязах.