После си стиснахме ръцете.
Макар да бяха само два шева, остана белег и личеше дълго след като синът ми порасна. Гравиран между палеца и показалеца на лявата му ръка, бе едновременно доказателство за това, колко се бе разтревожил Професора за Рууто в онзи ден, а също и знак, че Рууто, както бе обещал, никога нямаше да забрави Професора.
* * *
Един ден, докато подреждах рафтовете в кабинета, на най-долния се натъкнах на метална кутия от бисквити, затрупана под купчина книги по математика.
Внимателно повдигнах ръждясалия капак, като се бях подготвила да намеря мухлясали сладки, но за моя изненада, вътре имаше бейзболни карти.
Сториха ми се повече от стотина. В квадратната кутия със страни по четиресет сантиметра нямаше грам свободно пространство, беше така плътно запълнена с карти, че ми бе трудно да бръкна и да измъкна някоя.
Беше очевидно, че за притежателя ѝ това представлява изключително важна колекция. Всяка от картите бе в отделен найлонов протектор, нямаше никакви следи от пръсти, изобщо не забелязах нито едно изтъркано или подгънато ъгълче или карта, обърната на обратно. Картонени разделители, изписани на ръка, служеха за обособяване на играчите на групи по позиции — „питчъри“, „втори бейзмени“, „леви аутфилдери“, — като имената във всеки от разделите бяха чинно подредени по азбучен ред. Освен това всички карти бяха на състезатели от отбора на „Тигрите“. Откъдето и да дръпнех, всяка без изключение беше досущ като нова. През главата ми мина мисълта, че колкото и педантичен да е един библиотекар, би се затруднил да постигне подобно съвършено систематизиране.
Но макар и чудесно запазени, върху съдържанието им безпогрешно се бе отпечатала тежестта на годините, а голяма част от снимките бяха черно-бели. Дори и някои да ми говореха нещо: „Йошио Йошида — настоящият Ушивака-мару[28]“ или „Хвърляне в стил Затопек[29] на Минору Мураяма“, пред други, като например: „Дяволската топка на Тадаши Вакабаяши, меняща се в цветовете на дъгата“ или „Несравнимият размах на Масару Кагеура“, в недоумение вдигах ръце.
Един играч обаче беше специален — Ютака Енацу. Вместо да бъде сложен в зависимост от конкретната позиция, картонче с името му обозначаваше раздела, предназначен само за него.
За разлика от картите с останалите бейзболисти, пъхнати в прозрачни протектори от найлон, тези с Енацу лежаха в калъфи от плътна пластмаса, с цел да бъдат защитени от всякакви външни влияния.
Бяха подбрани карти, изобразяващи го в най-разнообразни позиции. Нямаше и помен от онзи Енацу с шкембето, когото познавах, фигурата му бе слаба и мускулеста и разбира се, неизменно носеше екипа на „Ханшин“.
Роден на 15 май 1948 г. в префектура Нара. Хвърля с лявата ръка и батира отляво. Ръст: 179 см, тегло: 90 кг. Завършва „Осака Гакуин“ през 1967 г.; на 1-во място сред приетите в отбора на „Ханшин“. Следващата година чупи световния рекорд на Санди Куфакс[30] от „Доджърс“[31] (382) с най-много страйкаути през сезона във Висшата лига — 401. През 1971 г. в шампионата на звездите (в гр. Нишиномия) забива 9 последователни страйкаута, от които 8 без контакт. През 1973 г. постига ноухитър. „Гениалният левичар без аналог“, „Несравнимата мощ на Южната лапа“.
На гърба на картите с дребен шрифт бяха написани данните и статистиката, свързани с играча. Ето го Енацу, положил ръкавица върху коляното си, наблюдаващ светлинните сигнали… Енацу в момента преди да хвърли топката. Енацу, вече отпуснал ръка, вперил пронизващ поглед в ръкавицата на кетчъра. Енацу, възправен на питчърското възвишение, с осанка, наподобяваща масивна каменна статуя на пост пред храма. А на екипа му е пришито съвършеното число 28.
Върнах картите обратно в кутията и я затворих толкова внимателно, колкото я бях и отворила.
В дъното на рафта намерих купчинка прашни тетрадки. Съдейки по избелялата хартия и мастилото, те, изглежда, не отстъпваха по възраст на бейзболните карти. Под дългогодишния натиск на книгите връвчицата, държаща трийсетината тетрадки заедно, се беше разхлабила, а кориците се бяха деформирали и огънали.
Прелиствах страница подир страница, ала пред очите ми попадаха само числа, символи и букви на латиница. Изневиделица се появяваха някакви мистериозни геометрични форми и те в миг биваха последвани от странни криви или графики. Веднага разбрах, че тетрадките са изписани от Професора. Почеркът изглеждаше по-младежки и изпълнен с енергия, но и четворките приличаха на разхлабени панделки, и петиците бяха леко залитнали напред.
Бях наясно, че няма нищо по-срамно за една домашна помощница от това, да се рови в личните вещи на своя работодател, ала съвършената красота на тетрадките ме накара да го забравя. Формулите се виеха по някаква тяхна си логика, като не се съобразяваха с редовете върху листа; точно когато изглеждаше, че се подреждат по определен начин, отново се разпиляваха в произволни посоки. Обсипани със стрелки, с