Разбира се, нищо от смисъла на всичко това не достигаше до мен. Не можех да прозра дори и частица от тайните, скрити в тези страници. И все пак ми се прииска да продължа да съзерцавам тетрадките завинаги.
Дали в тях не беше записано доказателството на хипотезата на Артин, за която Професора бе споменал? Със сигурност тук трябваше да са някои от изследванията, отнасящи се до най-голямата му гордост — простите числа… а може би и предварителните бележки върху дисертацията му, спечелила „Награда на ректора номер 284“… По свой си начин успях да почувствам много различни неща: в неравните следи от молива откривах страстта, в задрасканата грешка — нетърпението, в подчертан с две дебели линии пасаж — увереността. И така, изобилието от формули ме водеше към края на света.
Като се вгледах по-старателно, започнах да откривам разни драскулки в полетата, които даже аз можех да разчета:
„Да се дефинира решението по-внимателно“;
„Невалидно, когато е частично устойчиво“;
„Нов подход, нецелесъобразен“;
„Дали ще стане навреме?“;
„В 14:00 с N. пред библиотеката“.
Макар и нечетливо нахвърляни между формулите, записките бяха заредени с много повече живот, отколкото бележките, прикрепени към сакото му. На тези страници един непознат за мен Професор бе водил тежки битки…
Какво се беше случило в два часà пред библиотеката? И кой беше N.? Не можех да се сдържа да не се надявам срещата да е донесла щастие на Професора.
Погалих страниците. Почувствах как върховете на пръстите ми докосват числата и думите, изписани от него. Формулите се свързаха една с друга, станаха цяла верига, която се проточи до нозете ми. Стъпка по стъпка започнах да се спускам надолу по нея. Заобикалящият ме пейзаж изчезна, светлината не достигаше до мен, дори не чувах звуци, но не ме беше страх. Бях уверена, че знаците, които ми бе посочил Професора, щяха да ми дарят вечната и неприкосновена истина.
Прелиствах последната страница на последната тетрадка, когато неочаквано веригата се скъса и аз останах сама в мрака. Още малко да бях продължила и може би съвсем скоро щях да достигна до целта си, ала колкото и да се взирах, никъде не можех да открия следващото число, на което трябва да стъпя…
— Извинете — извика ме Професора от банята. — Съжалявам, че ви притеснявам, докато сте заета…
Бързо върнах всичко на мястото му и бодро отвърнах:
— Идвам…
* * *
През май, в деня, в който получих заплата, купих три билета за мач на „Тигрите“. Щеше да бъде на 2 юни, срещу отбора на „Хирошима“. „Тигрите“ играеха само два пъти през сезона в града, където живеехме, и ако изпуснехме този шанс, дълго щяхме да чакаме за друг.
Досега никога не бях водила Рууто на бейзболен мач. Като се замисля, освен дето веднъж с баба му бяха отишли в зоологическата градина, той не бе стъпвал нито в музей, нито в кино. Още от раждането му цялото ми внимание бе заето с това, как да ни стигат парите, и съвсем бях забравила да отделям време за забавления със сина ми.
Когато намерих бейзболните карти в кутията от бисквити, внезапно ме осени идея. Помислих, че надали ще ме сполети наказание свише, ако просто заведа на мач един възрастен мъж, страдащ от сериозна болест, чиито дни минават в блуждаене из света на числата, и едно момче, което, откакто се помнеше, всяка вечер неизменно бе чакало майка му да се прибере от работа.
Честно да си призная, направо ме заболя от цената на трите билета за запазени места на централната трибуна. Особено след солидния разход за лечението на раната. От друга страна, парите, рано или късно, все щяха да се възстановят, докато на възрастния мъж и момчето едва ли оттук нататък им оставаше много време, в което да могат заедно да се насладят на бейзбол на живо… А и повече от всичко исках да покажа на Професора, който си бе представял бейзбола само чрез света на картите си, истинската игра — просмуканите от пот раирани екипи, хоумръна, посрещнат с море от аплодисменти и викове, осеяното с множество следи от бутонки питчърско възвишение. Това щеше да е подарък, далеч надхвърлящ задълженията на една домашна помощница. Дори и фигурата на Енацу да липсваше.